Иря поклати глава като марионетка.
— Той не е мъртъв.
Катрине веднага си спомни как говореше Иря за Валентин.
„Не познавате Валентин. Той е различен.“ Не „беше“. „Е“.
— Защо според вас ви разказвам всичко това? — Иря изгаси угарката в масата. — Диша ми във врата. Усещам как с всеки изминал ден ме доближава все повече и повече. Понякога се будя и усещам ръката му на гърлото си.
Катрине възнамеряваше да ѝ разясни, че това се нарича параноя и е неотменим спътник на хероиновата зависимост. Изведнъж обаче се разколеба. И когато гласът на Иря се снижи до шепот, а погледът ѝ зашари из тъмните кьошета в стаята, Катрине изпита същото усещане. Как някой пристяга гърлото ѝ с ръка.
— Трябва да го намерите. Заклевам ви. Преди той да ме намери.
Антон Митет погледна часовника. Шест и половина. Прозина се. Мона вече няколко пъти влиза в стаята на пациента заедно с един от лекуващите лекари. Иначе не се случваше нищо особено. Дългото дежурство му позволяваше да се отдаде на размисли. Всъщност бездействието му идваше в повече, защото след известно време мислите му поемаха в негативна посока. Той би ги приел като нещо положително, ако можеше да поправи грешките си. Но нямаше как да върне назад времето, нямаше как да промени решението си да премълчи пред началството, че намери онази полицейска палка в гората недалече от местопрестъплението в Драмен. Беше безсилен да заличи постъпките, с които бе наранявал Лаура. Не можеше да изтрие от миналото първата нощ с Мона. Нито нея, нито втората.
Сепна се. Какво беше това? Звук? Сякаш идваше от дъното на коридора. Антон се ослуша напрегнато. Всичко бе утихнало. Ала той чу ясно някакъв шум, а освен равномерните писукания на монитора, отчитащ сърдечната дейност, в стаята на пациента не биваше да се чуват никакви звуци.
Антон се изправи безшумно, откачи ремъка, който придържаше служебния му пистолет в кобура, и извади оръжието. Освободи предпазителя. „Пази го като очите си, Антон.“
Зачака в готовност, но не се появи никой. Тръгна бавно напред. Мимоходом провери всички врати. Бяха заключени — дотук добре. Коридорът направи чупка и след нея пред Антон се ширна осветеното продължение. Нямаше никого. Антон спря и се ослуша. Нищо. Навярно напразно се бе притеснил. Прибра пистолета си обратно в кобура.
Напразно? Не съвсем. Та нали нещо бе създало трептения във въздуха, които бяха стигнали до чувствителната мембрана на тъпанчето му и я бяха раздвижили — съвсем слабо, но достатъчно, та нервите да уловят сигнала и да го предадат на мозъка. Неоспорим факт. Имаше обаче хиляди неща, които можеха да предизвикат шум. Мишка, плъх; пръснала се електрическа крушка. Вечер температурите падаха, дървесината, използвана в строежа, се свиваше и пукаше. Или някоя птица се бе блъснала в прозореца?
Чак след като се успокои, Антон си даде сметка колко се е ускорил пулсът му. Реши да поднови тренировките си. Да влезе във форма. Да си възвърне физическата издръжливост, която винаги бе притежавал.
Обърна се, ала преди да тръгне обратно към поста си, реши, така и така дойде дотук, да си налее чаша кафе. Приближи се до червената машина за еспресо и обърна диспенсъра с капсули за кафе. Изпадна една-единствена зелена капсула с прозрачно капаче с надпис „Fortissio Lungo“. И го порази подозрението, че навярно някой е отмъкнал кафето им. Та нали вчера диспенсърът беше пълен? Антон сложи в машината капсулата, но му се стори, че е перфорирана. Или, с други думи, употребена. Невъзможно. В такъв случай след стискането капачето ѝ придобиваше шахматна шарка. Антон включи машината. Разнесе се познатото бръмчене и той съобрази, че то ще заглуши всякакви други звуци. Отдалечи се с две крачки, за да долови евентуално трополене на стъпки.
Чашата се напълни и той погледна съдържанието: черна течност. Явно капсулата не е била използвана, заключи той.
Когато и последната капка падна в чашата, му се стори, че пак чу нещо. Шум. Същият шум. Този път дойде откъм другия коридор, където се намираше стаята на пациента. Дали не бе подминал важен сигнал за безпокойство? Антон прехвърли чашата в лявата си ръка и си извади пистолета. Тръгна обратно с дълги, равномерни крачки. Опитваше се да крепи чашата, без да я гледа, но усещаше как горещото кафе пари ръката му. Зад чупката не видя никого. Отдъхна си. Приближи се до стола. Тъкмо да седне, се вцепени. Отиде до вратата на болничната стая и я отвори.
Беше невъзможно да го види оттам, защото завивката пречеше.
Сигналите от монитора за сърдечна дейност пристигаха непрекъснато и Антон виждаше как линията се плъзга отляво надясно върху зеления екран, отбелязвайки скок при всяко изписукване.