— Какво става? — попита Антон полицая, който трепереше със скръстени ръце.
— Убийство — отвърна мъжът със задавен глас. Зачервените му очи изпъкваха върху неестествено бледото лице.
— Това го разбрах. Кой води огледа?
— Льон и нейният екип.
Антон чуваше множество гласове от гората.
— От КРИПОС и Отдела за борба с насилието още ли не е пристигнал никой?
— На път са. Току-що открихме трупа. Ще ме смениш ли?
Значи, очакваха се още хора. И въпреки това му удължиха работния ден. Антон огледа по-внимателно полицая. Независимо от дебелото палто целият се тресеше. А навън не беше толкова студено.
— Пръв ли пристигна на местопрестъплението?
Полицаят кимна безмълвно, заби поглед в краката си и започна да ги разтъпква.
„Само това не — притесни се Антон. — Сигурно е дете.“ Преглътна с мъка.
— Нула едно ли те изпрати?
Антон вдигна глава. Не ги беше чул, макар да излязоха от гъсталаците. И преди беше забелязвал колко безшумно се движат криминалните експерти из местопрестъплението. Напомнят на малко тромави танцьори, привеждат се, стараят се да избегнат досега с всякакви предмети и стъпват като космонавти на Луната. Последното сравнение вероятно му беше хрумнало заради белите защитни костюми.
— Да, повикаха ме да сменя един колега — отговори Антон на жената.
Знаеше коя е. Всички знаеха. Беате Льон, началник на Отдела по експертно-криминална дейност, се славеше като гениална физиономистка и умееше да идентифицира извършители на въоръжени грабежи дори на зърнисти, размити записи от охранителни видеокамери. Говореше се, че Льон може да ги разпознава дори през маските, стига да става въпрос за вече осъждани лица. Виртуалната картотека в малката ѝ руса глава съдържала няколко хиляди снимки на престъпници. Антон заключи, че явно става въпрос за особено жестоко престъпление, защото иначе едва ли биха вдигнали топкриминалистката посред нощ.
До крехкото, бледо, почти прозрачно лице на Льон лицето на колегата ѝ изглеждаше направо огнено. Два яркочервени триъгълни бакенбарда украсяваха луничавите му бузи. Леко изпъкналите му очи, все едно издути от високо вътрешно налягане, му придаваха учуден вид. Ала най-фрапантното във външността му лъсна, след като той свали бялата качулка на защитния си костюм: голяма ямайска шапка в традиционните за островната държава зелено, жълто и черно, при това с прикрепени към нея расти.
— Прибирай се, Симон — Беате сложи ръка върху рамото на треперещия полицай. — Не си го чул от мен, но те съветвам преди лягане да удариш едно малко.
Полицаят кимна и само след три секунди мракът погълна превития му гръб.
— Много ли е тежко? — попита Антон.
— Носиш ли си кафе? — попита растафарят и развинти капачката на термоса си.
Краткото изречение стигаше Антон да прецени, че мъжът е някъде от провинцията. Като повечето столичани обаче, Антон нито се интересуваше от диалекти, нито умееше да ги разпознава.
— Не.
— При оглед на местопрестъпление винаги е добре да се заредиш с кафе — посъветва го растафарят. — Не се знае колко ще се проточи.
— По-полека със съветите, Бьорн, колегата и преди е разследвал убийства — намеси се Беате Льон. — Случая „Драмен“, ако не се лъжа?
— Съвсем правилно — потвърди Антон и се залюля на пети.
По-точно би било да се твърди, че Антон се е опитвал да разследва убийства. За жалост той се досещаше за причината Беате да си го спомня. Пое си дъх.
— Кой е открил трупа?
— Колегата — Беате Льон посочи отдалечилия се полицай, който в този миг запали колата си и отпраши с пълна газ.
— Питам по-скоро кой е повикал полиция.
— Съпругата на убития се обадила, след като се забавил — уточни растафарят. — Излязъл да покара велосипед, но рядко се бавел повече от час и тя се изплашила да не е получил инфаркт. Понеже имал монтиран джипиес с предавател, го намерили бързо.
Антон кимна бавно и си представи сцената. Двама полицаи звънят на вратата — мъж и жена. Съпругата отваря. Полицаите се прокашлят и гледат съпругата със сериозно изражение, та да я подготвят за онова, което предстои да изрекат с думи, непроизносими думи. Лицето на съпругата се съпротивлява, не иска да приеме истината, но после се сгърчва и изважда на показ бушуващото в душата на тази жена.
Пред вътрешния взор на Антон се появи Лаура, собствената му съпруга.