Към тримата полицаи се приближи линейка — бавно, без включена сирена или буркан.
Антон започна да се досеща какво става. Бързата реакция на обикновен сигнал за изчезнало лице. Джипиес с предавател. Голямо струпване на полицейски сили, част от които ангажирани извън работно време. Изражението на колегата, толкова разтърсен, че се наложи да го изпратят да почива.
— Убитият е полицай — тихо промълви Антон.
— Предполагам, че температурата тук е била с градус и половина по-ниска, отколкото в града — отбеляза Беате Льон и набра номер по мобилния си телефон.
— Съгласен съм — потвърди растафарят и отпи от термоса. — Кожата му още не е променила цвета си. Да кажем, между осем и десет?
— Полицай — повтори Антон. — Затова са впрегнати толкова хора, нали?
— Катрине? Ще те помоля да провериш нещо — възлагаше задача по телефона Беате Льон. — Става дума за случая „Сандра Тветен“. Точно така.
— Ужас! — възкликна растафарят. — Нали ги предупредих изрично да изчакат пристигането на чувалите?
Антон се обърна. Единият от носачите се беше подхлъзнал в канавката. Светлият конус от фенера му зашари по носилката, по смъкналото се покривало. Какво… какво беше това? Антон се взираше ужасен. Това глава ли беше? Под нея се очертаваше човешко тяло, но наистина ли беше глава? По времето, когато работеше в Отдела за борба с насилието, преди да допусне онзи фатален гаф, Антон беше виждал немалко трупове, но не и такъв. Пихтиестата субстанция с форма на пясъчен часовник напомни на Антон за неделната закуска вкъщи; за рохките яйца на Лаура, по които още бяха полепнали части от черупката. Те обикновено се пукаха, жълтъкът се разтичаше и засъхваше от външната страна на втвърдения, но все пак сравнително мек белтък. Възможно ли бе това наистина да е… глава?
Антон мигаше в мрака, докато гледаше след отдалечаващата се линейка. Не беше ли това дежа-вю? Облечени в бяло фигури, термос, подаващи се изпод одеялото крака. Вече го бе видял в Държавната болница. Сякаш преди да дойде тук, го бяха споходили предзнаменования. Главата…
— Благодаря, Катрине — каза Беате.
— Какво има? — поинтересува се растафарят.
— Работила съм с Ерлен точно на това място.
— Тук?
— Да. Той водеше тактическото следствие. Оттогава сигурно има десет години. Сандра Тветен — още дете; изнасилена и убита.
Антон едва преглътна. Дете. Дежа-вю.
— Спомням си случая — отвърна растафарят. — Каква ирония на съдбата! Да те убият на място, където си разследвал убийство. Само си представи! Сандра не беше ли убита пак през есента?
Беате не отговори. Само кимна бавно.
Антон мигаше ли, мигаше. Не можеше да повярва. Беше виждал подобен труп.
— Потрес! — отбеляза тихо растафарят. — Да не ми казваш, че…?
Беате Льон взе термоса от ръката му, отпи, върна му го и кимна.
— Проклятие! — прошепна растафарят.
Трета глава
— Дежа-вю — Столе Ауне погледна към улица „Спурвай“, тоест „Трамвайна“. Във виелицата мрачното декемврийско утро постепенно отстъпваше пред краткотрайния ден. Обърна се към мъжа, седнал на стола близо до бюрото. — Дежа-вю наричаме усещането, когато човек смята, че вече е виждал картината с очите си. Не сме установили категорично на какво се дължи.
Говореше в множествено число, в което включваше не само терапевтите, но и всички психолози.
— Според някои, когато човек е уморен, преносът на информация към съзнаваното се забавя и данните постъпват там след известен престой в подсъзнанието. Затова възприемаме случилото се като вече преживяно. Това обяснява и защо усещането за дежа-вю се появява най-често в края на работната седмица — тогава сме най-изморени. Но горе-долу с това се изчерпват резултатите от научните изследвания върху явлението — с извода, че дежа-вю ни спохожда предимно в петък.
Столе Ауне се надяваше на усмивка. Усмивката, разбира се, не означаваше непременно успех в терапевтичните му стремежи да помогне на хората да възстановят изгубеното си равновесие, ала мрачната стая се нуждаеше от малко ведрина.
— Не говоря за такова дежа-вю — възрази пациентът. Клиентът. Събеседникът. Човекът, който след около двайсет минути щеше да си плати на регистратурата и с това да увеличи постъпленията на клиниката. Част от тях отиваха за консумативите на четириетажната сграда — напълно безлична, демоде и разположена в недотам красива улица в западната част на Осло. Всеки от петимата психолози разполагаше с отделен кабинет. Столе Ауне погледна крадешком към часовника на стената зад главата на мъжа. Оставаха още осемнайсет минути.