Да, онези дни определено му липсваха. Липсваше му усещането, че върши нещо значимо.
Усещането, че спасява човешки животи. Не живота на рационално разсъждаващия суициден тип, който понякога го навеждаше на въпроса: щом като този човек изживява живота толкова болезнено и не можем да променим това, защо тогава да не го оставим да умре? Ауне тъгуваше по възможността да действа, да се намеси в критичния миг, да спаси невинния от виновния, да направи онова, което никой друг не може, защото той — Столе Ауне — е най-добрият. Съвсем просто.
Да, Хари Хуле му липсваше. Липсваха му телефонните разговори с онзи висок, намръщен, впиянчен полицай с голямо сърце, който го призоваваше — или по-точно му налагаше — да служи в полза на обществото, да жертва семейния си живот и съня си, за да заловят поредния злосторник. Ала Хари Хуле вече не работеше в Отдела за борба с насилието. Спряха да търсят услугите на Ауне. Погледът на психолога отново се плъзна по вестника. Разследващите бяха дали поредната пресконференция. От убийството на полицая в Маридален изминаха близо три месеца, а полицията още не разполагаше нито с улики, нито със заподозрян. По времето на Хари Хуле щяха да потърсят Ауне за консултация. И мястото, и датата съвпадаха със старо, неразкрито убийство, в чието разследване полицаят, жертва на престъплението в Маридален, навремето бе участвал.
Тези детективски вълнения обаче останаха в миналото. Сега Ауне се измъчваше от безсънието на преуморения бизнесмен. След малко щеше да зададе на пациента няколко въпроса, но и без тях прецени, че проблемите на пациента не се дължат на посттравматичен стрес. Мъжът пред него не беше чак толкова разклатен от кошмарите, просто искаше непременно да си възвърне максималната работоспособност. После Ауне щеше да му даде ксерокопие на статията „Терапия за контрола върху изображенията“ от Краков и… вече не помнеше другите имена. Щеше да го помоли да изложи писмено кошмара си и да го донесе за следващия сеанс, та заедно да измислят друг, щастлив завършек, в чието мислено разиграване пациентът да се упражнява редовно и после кошмарът или да се превърне в приятен сън, или да престане да го спохожда.
Ауне чуваше монотонното приспивно мънкане на мъжа и си мислеше, че убийството в Маридален бе зациклило още от първия ден. Дори след като установиха очевидните съвпадения със случая „Сандра Тветен“ — дата, място, ролята на Венешла като разследващ — КРИПОС и Отделът за борба с насилието не мръднаха и с милиметър. И сега призоваваха населението да се свърже с полицията, ако разполага с някаква информация, била тя и маловажна на пръв поглед. Затова бяха свикали вчерашната пресконференция. Тук Ауне съзираше поредния медиен трик, опит на полицията да покаже, че липсата на напредък не я е парализирала. Макар човек да оставаше точно с такова впечатление — за безпомощно, остро критикувано ръководство на разследващата група, което се обръща към гражданите, все едно им казва „да ви видим дали вие ще измислите нещо по-добро“.
Ауне огледа снимката от пресконференцията. Присъстваха и Беате Льон, и началникът на отдела Гюнар Хаген. Все повече приличаше на монах заради гъстия венец от коса около лъсналото му теме. Бе присъствал дори Микаел Белман, новоназначеният главен секретар. Все пак ставаше дума за убийството на един от техните редици. Белман изглеждаше изопнат и отслабнал. Някогашните къдрици, любими на медиите и доста дълги като за полицай, бяха изчезнали по пътя към повишението. Ауне отдавна бе забелязал почти женствената хубост на Белман, подчертана от дългите му мигли, смуглата кожа и белите петна. Всичко това не се виждаше на снимката. За един току-що встъпил в длъжност главен секретар, при това с шеметна кариера, пожънал върволица от успехи, едва ли имаше по-лош старт от неразкрито убийство на полицай. Белман бе размел наркобандите в Осло, но хората бързо забравят такива достижения. Ерлен Венешла, вече пенсиониран, не бе убит по време на служба, но беше почти ясно, че кончината му е свързана с убийството на Сандра. Белман бе мобилизирал всичко живо — и полицейски служители, и външни експерти. Ала Столе Ауне не влизаше в сметките на полицията. Беше зачеркнат от списъците им. Съвсем естествено, нали сам го бе пожелал?
А сега зимата избърза и донесе усещането, че снегът заличава всички следи. Студени или липсващи. На пресконференцията Беате Льон бе обърнала внимание, че екипът и не е успял да изземе почти никакви следи, годни за криминалистичен анализ. Разбира се, разследващите бяха проверили замесените в случая „Сандра“ — заподозрени, близки, приятели, дори колеги на Венешла, партнирали му по време на разследването. Досега — без резултат.