Едва ли има по-груба научна ерес от твърдението, че благодарение на един закон човешкото същество ще престане да бъде такова, каквото е — за да стане такова, каквото сме възмечтали да го направим.
— Лесно е — казва Horace Mann — да създадем нова форма на управление чрез съзаклятие и преврат; това може да бъде работа за един-два часа; но за да всадим тая нова форма на управление в духовете — потребен е дълговековен труд. И ако опитите за насаждане на републиканска уредба претърпяват тъй често несполука — това е, защото начинателите на подобно дело забравят, че ако републиката може да бъде импровизирана — републиканският психизъм по никакъв начин не може да бъде импровизиран.
Тази доктрина е съвършено правдива. Всякой път, когато историята ни говори за някакъв недълготраен обществен ред, тя ни дава да разберем, че тая недълготрайност е произлизала от липсата на хармония между духовете и държавното устройство.
Мнозина законодатели думат:
— Чрез закони ние ще уредим само външните отношения между хората — сиреч само външния живот на хората… А това е доста… Истинският ред е вещественият ред… Няма нужда да засягаме вътрешния живот на гражданите!
С други думи, според тези законодатели вещественият ред може да замести нравствения ред.
Това не е вярно.
Вещественият ред — за да бъде дълготраен — тряба да почива върху нравствения ред.
В културна страна законът е синтез на разумни воли и на просветени съвести. Културна страна е оная, гдето законът се подобрява чрез унапредването на хората.
Обществените закони биват отсвет от законите на живота; каквото ни учи опитността за условията на щастлив развой у човешкото същество — ние го поставяме в общите си уреждания.
И най-важната поука, която ни дава историята на миналото, е, че нов ред и подновен дух са работи неразделни, че те са едно и също нещо, че въобще човешките действия не могат да бъдат друго нещо освен конкретизирано духосложение.
Иначе казано, истинският обществен прогрес е въпрос за превъзпитание; пътят на прогреса е път, който отива от нов човешки тип към нов тип на общество, от пресъздаване вътрешно към пресъздаване външно.
Тази истина е формулирана у много историци и по следния начин:
Прогресът не е друго освен поука от живота, добивана постепенно и постепенно превръщана в реформи.
Тесногърди някои сектанти думат:
— Идеята е всичко, човек е нищо!
Това е игра с думи.
Всъщност идеята няма никакво влияние върху поведението на човека, когато тя обитава само в интелекта, когато съставлява една мобилировка на паметта, една гиздилка на ума. Тя може да бъде добра идея, тя си остава суха, безплодна идея.
За да упражни влияние, за да тласне към подвиг, идеята тряба да се превърне в благородно чувство, в доблестно влечение, в свещена страст — да премине от интелекта в сърцето…
Fouille нарича подобна идея idée-force, идея-сила, сиреч идея, която е получила могъщата подкрепа на чувството и по тоя начин е станала дееспособна.
Като говори за свободата, руснакът Соловьов изказва едно твърде вярно съждение:
— Друго нещо е свобода — дума той — и друго нещо е идея за свобода.
Исто така говорят всички западноевропейски историци, Барант, Тиер, Мине, Тиери, Тен, Ренан и прочее.
Според тях действително свободен човек не е онзи, който управлява себе си както му скимне — а онзи, който управлява себе си както се изисква от съвестта и здравия разум.
Според тях няма по-голям роб от човек самозаробен, сиреч от човек, който слугува на своите слепи страсти, и всяка обществена еманципация е безсмислена, ако не върви успоредно с еманципация от гнета на пороците.
Раболепни инстинкти, рабски нрави можем да срещнем у хора, които минават за свободни, които се показват, че живуват волно, които обладават широка ученост и начетеност, които имат най-бистро понятие за благата на свободата, които даже би могли да държат лекции върху същността на свободните институции!
Историята ни говори за старите византийци, че у тях низостта е била едно изкуство, пълзенето — една наука, и че при най-изтънчен художествен вкус, при най-развито чувство на хубавото, деликатното и възвишеното, при най-ясно и мощно схващане на истинното, с една реч при най-светла и плодотворна култура — те са се отличавали с най-мерзки рабски наклонности и обичаи — обладавали са това, което един техен историограф нарича слугарска душа, ратайска търса.
А у нас — в съвременна България!
Как силно бие в очи фактът, че освобождението, дарено от русите — не беше освобождение на душата, а беше освобождение чисто физическо!