Трябва да се прави разлика между върховенство на закона и „управление чрез закони“. Последното означава управление чрез издавани от владетеля заповеди, които не са задължителни за самия него. Както ще видим, управлението чрез закони понякога е по – институционализирано, справедливо и прозрачно и изпълнява някои от функциите на върховенството на правото, ограничавайки дискреционната власт на владетеля.
Отчетно е онова управление, което е отзивчиво към интересите на цялото общество – това, което Аристотел нарича общо благо, – а не само към собствените си егоистични интереси. В днешно време под отчетност разбираме най – вече процедурната отчетност, т.е. провеждането на периодични свободни и честни многопартийни избори, което позволява на гражданите да избират и контролират своите управници. Но отчетността може да бъде и субстантивна: управниците могат да откликват на интересите на обществото, без да прибягват до процедурна отчетност. Неизбраните правителства могат в много голяма степен да се различават по отзивчивостта си към обществените потребности, поради което в „Политика“ Аристотел прави разграничение между монархия и тирания. Все пак обикновено съществува силна връзка между процедурната и субстантивната отчетност, тъй като не бихме могли да очакваме от един неограничен владетел да проявява отзивчивост към общото благо дълго време. Когато използваме думата „отчетност“, в повечето случаи имаме предвид съвременната демокрация от гледна точка на процедурите, чрез които правителствата откликват на потребностите на своите поданици. Трябва да имаме предвид обаче, че добрите процедури невинаги водят до добри субстантивни резултати.
Държавните институции концентрират власт и позволяват на общността да я използва за съблюдаване на законите, опазване на мира, защита срещу външни врагове и осигуряване на необходимите публични блага. За разлика от това върховенството на правото и механизмите за отчетност ограничават властта на държавата и гарантират тя да бъде използвана по контролиран и консенсусен начин. Уникалното при съвременната политика е, че политическата система би могла да бъде едновременно стабилна и ефективна, но и принудена да действа само в установените от закона и демократичния избор рамки.
Тези три категории институции могат да съществуват в различните политически форми на управление както независимо една от друга, така и в различни комбинации. Така например Китайската народна република е силна и добре развита държава, но със слабо върховенство на правото и никаква демокрация. В Сингапур има върховенство на правото, но много ограничена демокрация. В Русия има демократични избори, държавата успешно потиска дисидентските движения, но не се справя с предоставянето на услуги, а върховенството на правото е слабо. В много провалени държави като Сомалия, Хаити и Демократична република Конго в началото на XXI в. държавата и върховенството на правото са слаби или не съществуват, независимо че в Хаити и Демократична република Конго се провеждат демократични избори. За разлика от горните примери политическият модел на либералната демокрация е хармонично съчетание от трите групи институции – държава, върховенство на правото и демократична отчетност. Силна държава без сериозни контролни механизми е диктатура; слаба държава, контролирана от голям брой второстепенни политически сили, е неефективна и често нестабилна.
В първия том обсъждам проблема как съвременните развиващи се страни и международната общност се сблъскват с проблема „да настигнеш Дания“. Под „Дания“ нямам предвид конкретната държава, а по – скоро едно въображаемо проспериращо, демократично, сигурно и добре управлявано общество с ниски нива на корупция. В него трите политически институции – компетентна държава, върховенство на правото и демократична отчетност – би трябвало да са в съвършен баланс. Международната общност би желала да превърне Афганистан, Сомалия, Либия и Хаити в такива идеални държави, но няма никаква представа как би могло да стане това. Както вече отбелязах, проблемът отчасти се състои в това, че не разбираме как самата Дания се е превърнала в Дания, поради което не осъзнаваме сложността на политическото развитие и свързаните с него проблеми.