Най – малко проученото и най – слабо разбираното положително качество на Дания е как тя успява да осъществи прехода от патримониална към съвременна държава. В първата владетелите получават подкрепа от приятелски и семейни кръгове, които се облагодетелстват в замяна на своята политическа лоялност; във втората от органите на властта се очаква да обслужват и защитават обществените интереси и да не използват служебното си положение за лична изгода. Как успява Дания да изгради бюрократична йерархия, която да обслужва общественополезни цели, да притежава професионална компетентност, ефективно разделение на труда и назначенията да са въз основа на личните качества?
Днес дори най – корумпираните диктатори не си позволяват да твърдят – като някои ранни крале или султани, – че техните страни са тяхна „собственост“ и могат да правят с тях каквото си искат. Всеки признава, поне на думи, съществуването на разграничение между публичен и частен интерес. Това е довело до превръщането на патримониализма в „неопатримониализъм“, при който политическите лидери възприемат привидните форми на съвременното държавно управление с бюрократично администриране, правни системи, избори и т.н., но всъщност управляват в собствена изгода. По време на предизборни кампании щедро се обещават обществени блага за всички, но държавата не е неперсонална: облагодетелствани са политическите поддръжници в замяна на техните гласове и активно участие в масови митинги. Този модел на поведение е очевиден в много страни – от Нигерия до Мексико и Индонезия. Дъглас Норт, Джон Уолис и Бари Уайнгаст използват алтернативен термин за неопатримониализма, „режим на ограничен достъп“ където коалиция от рентоориентирани елити използват своята политическа власт, за да попречат на свободната конкуренция както в икономическата, така и в политическата сфера. Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън използват термина „екстрактивни“ за този феномен. На даден етап в човешката история всички управления биха могли да бъдат описани като патримониални, с ограничен достъп или екстрактивни.
Въпросът е как възникват подобни политически системи в съвременните държави? Цитираните по – горе автори добре описват прехода, но не предлагат динамична теория на промяната. Както ще видим, няколко фактора допринасят за модернизирането на държавата. От историческа гледна точка военната надпревара е много по – определящ фактор за политическо реформиране от икономическите интереси. Вторият двигател на промените е обществената мобилизация в резултат на индустриализацията. Икономическият растеж създава нови социални групи, които с течение на времето се организират за колективни действия и се стремят към политическо участие. Този процес невинаги води до изграждането на съвременни държави, но при подходящи условия допринася за това.
Според определението на Самюъл Хънтингтън в своето развитие политическите институции стават по – сложни, адаптивни, независими и последователни. Но, твърди той, могат да претърпят и упадък. Предназначението на институциите е да задоволяват определени потребности на обществото като воденето на война, справянето с икономически конфликти и контролирането на социалното поведение. Но като повтарящи се модели на поведение те могат също така да закостенеят и да не успеят да се адаптират към променилите се обстоятелства, в резултат на които са възникнали. Характерният за човешкото поведение консерватизъм придава на утвърдените институции емоционална значимост. Всеки, който предложи премахването на Британската монархия или отмяната на Американската конституция, или свалянето на японския император и заменянето им с нещо ново и по – добро, ще се сблъска с огромни и непреодолими трудности.
Съществува още един фактор за политически упадък освен неспособността на институциите да се адаптират към новите обстоятелства. Естествената човешка социабилност се основава на роднински отбор и реципрочен алтруизъм – т.е. облагодетелстване на семейството и приятелите. Докато съвременното политическо управление се стреми да утвърди принципите на неперсоналността, елитите в повечето общества предпочитат да разчитат на подкрепата на семейството и приятелите едновременно като инструменти в защита на собствените им позиции и като облагодетелствани за техните усилия. Когато успеят да го направят, елитите „пленяват“ държавата, което намалява нейната легитимност и отговорност към обществото като цяло. Дългите периоди на мир и просперитет често осигуряват условията за това „пленяване“ от страна на елитите, което може да доведе до политическа криза, ако бъдат последвани от икономически спад или външно политическо сътресение.