Първа част на настоящата книга насочва вниманието си към онези части на света, които първи преживяват тази революция, а именно Европа и Северна Америка, където възникват първите либерални демокрации. В нея се опитвам да отговоря на въпроса защо в началото на XXI в. за държави като Германия са характерни съвременни, относително некорумпирани държавни администрации, докато държави като Гърция и Италия все още страдат от клиентелистки политики и високи нива на корупция. И защо Великобритания и САЩ, чиито публични сектори бяха разядени от клиентелизъм през XIX в., успяват да ги реформират в по – съвременни бюрокрации, чиито служители са назначавани въз основа на лични качества?
Както ще видим, отговорът в някои отношения е обезсърчителен от гледна точка на демокрацията. Най – ефикасните съвременни бюрокрации са изградени от авторитарни режими в стремежа им да гарантират националната сигурност. Както видяхме в първия том, това се отнася за Древен Китай, а също така и за забележителния пример за съвременно бюрократично управление в Прусия (която по – късно се превръща в обединителката на Германия), чиято слаба геополитическа позиция я принуждава да изгради ефективна държавна администрация. От друга страна, държави, които се демократизират, преди да изградят съвременни администрации, развиват клиентелистки публични сектори. Първата държава, в която се случва това, са Съединените щати, която е и първата държава, разрешила избирателни права на всички бели мъже през 20 – те години на XIX в. Същото се отнася и за Гърция и Италия, които поради различни причини не успяват да изградят силни съвременни държави преди разширяването на избирателните права.
Следователно последователността е от огромно значение. Държави, в които демокрацията предшества съвременното държавно строителство, се сблъскват с далеч по – големи проблеми при изграждането на добра управленска структура от тези, чиято държавна администрация е наследство от времето на абсолютизма. Държавно строителство след утвърждаване на демокрацията е възможно, но това често е свързано с мобилизацията на нови социални актьори и силно политическо ръководство, за да бъде осъществено. Такава е историята на Съединените щати, където клиентелизмът беше преодолян от коалиция, която включваше бизнесмени, чиито интереси бяха ощетени от слабата публична администрация, недоволните от корупцията в железниците фермери и градски реформатори от нововъзникналата средна класа.
Има още една потенциална точка на напрежение между силни, способни държави и демокрацията. Изграждането на държавност се основава на формирането на национална идентичност, която благоприятства привързаността към семейството, племето, региона или етническата група. Формирането на национална идентичност понякога протича отдолу нагоре, но би могла да бъде продукт на политика от позиция на силата, осъществявана чрез ужасни насилия при присъединяването, изселването, обединяването или „етническото прочистване“ на различни групи. Както в случая със съвременната публична администрация, силна национална идентичност често най – ефективно се формира при авторитарни условия. Демократични общества със слаба национална идентичност често се сблъскват със сериозни затруднения при формулирането на общи национални цели. Много мирни съвременни либерални демокрации всъщност са наследници на продължителни периоди на насилие и авторитарно управление, за които удобно са забравили. За щастие, насилието не е единственото средство за постигането на национално единство; идентичностите могат също така да бъдат променяни в съответствие с изискванията на политиката от позиция на силата или въз основа на всеобхватни идеи като тази за самата демокрация, което ограничава изключването на малцинства от националната общност.
Във Втора част проследявам също така възникването или не – възникването на съвременни държави, но в контекста на не – западния свят, до голяма степен колонизиран и завладян от европейските сили. Развили местни форми на социална и политическа организация, обществата в Латинска Америка, Близкия изток, Азия и Африка внезапно се сблъскват с коренно различна система още при първия си контакт със Запада. В много случаи колониалните сили завладяват, подчиняват и поробват тези общества, като изтребват местното население чрез войни и болести и заселват техните земи с чужденци. Но дори когато проблемът не е в прибягването до физическа сила, европейският модел на управление подкопава легитимността на традиционните институции и много общества изпадат в състояние, при което нито са автентично традиционни, нито възприемат западноевропейските стандарти. По тази причина не е възможно да се говори за институционално развитие в не – западния свят без позоваване на чужди или внесени институции.