По – шокиращо е онова, което се е случило след началото на кризата. Въпреки всеобщото осъзнаване на огромния риск, породен от „твърде големите, за да фалират“ банки, концентрацията на американския банков сектор се засили в сравнение с 2008 г. През 2010 г. Конгресът прие Закона „Дод – Франк“, който трябваше да реши този проблем. Но законодателството пренебрегна по – прости средства като рязко повишаване на изискванията към банковия капитал или налагане на строги ограничения върху размера на финансовите институции за сметка на изключително сложна комбинация от нови правила. Три години след тяхното приемане много от тези подробни правила все още не са написани и по всяка вероятност няма да решат основния проблем с „твърде големите, за да фалират“ банки, дори да бяха написани.
Две са основните причини за този неуспех. Първата е свързана с аргументите на банките, които заради собствените си интереси твърдят, че силната регулация на дейността им ще възпрепятства способността им да отпускат заеми и по този начин ще попречи на икономическия растеж, което ще предизвика нежелани вредни последици. Подобни аргументи са обосновани, когато става дума за нефинансови предприятия в производствения сектор, и допадат на много консервативни избиратели, които изпитват подозрение към „силното управление“. Но както изтъкват учени като Анат Адмати, Мартин Хелвиг и много други, големите банки са съвършено различни от нефинансовите предприятия поради способността си да причиняват вреди на останалите отрасли от икономиката по начин, който е невъзможен за една производствена компания. Втората причина за неуспеха е обстоятелството, че банките са много богати и могъщи и могат да наемат огромен брой скъпоплатени лобисти в своя полза. Въпреки огромния обществен гняв срещу банковия сектор по повод стоварването на бремето по спасяването на банките върху данъкоплатците тези лобисти успяха да блокират важни регулации, които засягат същността на проблема с „твърде големите, за да фалират“ банки. За някои законодатели аргументите на банкерите срещу нови регулации вероятно бяха убедителни, защото отговаряха на идеологическите им убеждения; за други аргументите бяха удобно прикритие за запазване на финансовата подкрепа за политически кампании от страна на банковия сектор.
Третият сценарий свързва Арабската пролет с избухналите през 2013 г. протести в Турция и Бразилия. Двете страни бяха водещи „нововъзникващи пазарни икономики“ с бърз икономически растеж през предходното десетилетие. За разлика от арабските диктатури и двете бяха демокрации със състезателни избори. Турция беше управлявана от ислямистката Партия на справедливостта и развитието, чийто лидер и министър – председател на страната Реджеп Таип Ердоган вече беше изкарал успешен мандат като кмет на Истанбул. Бразилия избра за президент Дилма Русеф от Социалистическата партия, хвърлена в затвора през младостта си от военната хунта, управлявала страната от 1964 до 1985 г.
Въпреки тези впечатляващи икономически и политически постижения наскоро и двете страни бяха разтърсени от масови антиправителствени протести. В Турция проблемът възникна от решението на правителството да построи търговски център в един парк в Истанбул. Много от младите протестиращи смятаха, че независимо от демократичното си управление Ердоган има авторитарни наклонности и не обръща внимание на проблемите на младото поколение. В Бразилия проблемът беше свързан с корупция и неуспеха на правителството да осигури солидни основни услуги, изхарчвайки милиарди, за да бъде домакин на Световното първенство по футбол и Летните олимпийски игри.
Общото между тези протести и Арабската пролет две години преди това е фактът, че са организирани най – вече от средната класа. В резултат на икономическото развитие при предишното поколение и в двете страни възниква нова средна класа, чиито очаквания бяха много по – големи от тези на родителите им. Тунис и Египет имат по – ниски темпове на растеж от Турция и Бразилия, но въпреки това в двете страни рязко се увеличава броят на висшистите, чиито надежди за работа и кариера са осуетени от шуробаджанащината на авторитарните режими. Фактът, че в Турция и Бразилия се провеждат демократични избори, не удовлетворява протестиращите. Правителствата са принудени да постигат по – добри резултати, ако искат да получат обществено одобрение, и да са по – съобразителни и отзивчиви по отношение на променящите се обществени потребности. Осъществяващият изключителен икономически напредък Китай също се сблъсква с предизвикателствата от страна на разрастващата се средна класа, която вече наброява стотици милиони. Тъй като са облагодетелствани от главоломния икономически растеж, осъществен от предишното поколение, те, както и техните връстници в други страни, имат различни и по – големи очаквания от правителствата. За оцеляването на политическите системи във всички тези страни от решаващо значение ще е до каква степен са в състояние да се адаптират към новия социален ландшафт в резултат на икономическия растеж.