Началата на една световна система полагат монголите, които пренасят търговия и болести по целия път от Китай до Европа и Близкия изток, а след тях и арабите, които разширяват своето присъствие от Европа до Югоизточна Азия. По – късно европейците започват да търгуват с двете Америки и Южна и Източна Азия. За тези, които смятат, че глобализацията е уникално явление, характерно за началото на XXI в., цитирам следния пасаж от „Манифест на комунистическата партия“: „Необходимостта от непрекъснато разширяващ се пазар на нейните продукти преследва буржоазията по цялото земно кълбо... Чрез експлоатацията на световния пазар буржоазията придава космополитен характер на производството и потреблението във всички страни... Всички стари национални отрасли на индустрията са унищожени... от индустрии, които не преработват местни суровини, а суровини от най – отдалечени региони и чиито продукти се търсят не само на вътрешния пазар, но и навсякъде по света.“
Онова, което е вярно за търговските артикули, е валидно и за идеите, свързани с политически и икономически институции: ако нещо върши работа на едно място в света, моментално бива копирано другаде. Така например идеите на Адам Смит за могъществото на пазарите се разпространяват из цяла Европа и стигат чак до Латинска Америка, където испанските бурбонски реформатори облекчават търговските ограничения. В другия край на идеологическия спектър марксизмът от самото начало се превръща в космополитна идеология, изповядвана от неевропейски революционери от Китай до Виетнам и Куба.
Условията на политическото развитие след 1800 г. са съвършено различни от тези през предходните периоди, обсъждани в първия том на настоящата книга. Икономическият растеж поражда нови форми на социална мобилизация и създава нови участници, които настояват за участие в политическата система. В същото време идеите вече се разпространява от едно общество в друго със скоростта на печатната преса, а по – късно на телеграфа, телефона, радиото и най – накрая на интернет. Политическият ред при такива обстоятелства става изключително проблематичен, тъй като институции, създадени да управляват аграрни общества, сега управляват индустриализирани общества. Взаимозависимостта между технологичните и икономическите промени и политическите институции съществува и в настоящето, а социалните медии насърчават възникването на нови форми на мобилизация в арабския свят, Китай и по целия свят.
Великобритания е първата индустриализирала се страна и за мнозина социални теоретици от Карл Маркс нататък е парадигмата на модернизацията. Ходът на историческото развитие във Великобритания води от икономически растеж към социална мобилизация, промяна на ценностите, искания за политическо участие и в последна сметка до либерална демокрация. Европейската социална теория прекосява Атлантическия океан в началото на XX в. и се утвърждава като теория на модернизацията в Американската академия. Според нея всички хубави неща вървят ръка за ръка. Модернизацията е единично, взаимосвързано явление, при което промените настъпват едновременно във всички шест от кутиите във фиг.1. С други думи, всяка държава може да настигне Дания в кратки срокове. Теорията на модернизацията възниква в момента, в който европейските колонии получават своята независимост и очакванията са, че те ще възпроизведат европейската последователност на развитие.
Публикуваната през 1968 г. книга „Политическият ред в променящите се общества“ на Самюъл Хънтингтън плисва студена вода върху тази теория. Хънтингтън категорично оспорва възгледа, че хубавите неща винаги вървят ръка за ръка. Той твърди, че икономическото развитие поражда социална мобилизация и когато тя надхвърли капацитета на съществуващите институции да отговорят на новите искания за участие, политическият ред рухва. Хънтингтън изтъква разминаването между очакванията на новомобилизираните населения и способността и готовността на управляващите да се примирят с тяхното участие в политиката. Той твърди, че както бедните традиционни общества, така и изцяло модернизираните общества са стабилни; нестабилността е характерна за модернизиращи се общества, в които различните компоненти на модернизация не се развиват координирано.
През изминалите над четирийсет години след написването на книгата са направени огромно количество изследвания за конфликтите и насилието в развиващите се страни от учени като Джеймс Ферън, Дейвид Лейтън и Пол Колиър. В светлината на тези проучвания теорията на Хънтингтън би трябвало да бъде преразгледана в много отношения. Той има право, че нестабилността отразява липсата на институции. Това е вярно почти по дефиниция, тъй като институциите са правила за поведение. Но нестабилността и насилието, които той наблюдава през 50 – те и 60 – те години на миналия век, не са непременно в резултат на модернизацията, която разстройва иначе стабилни традиционни общества. Възгледът му, че тези общества са стабилни, е подвеждащ: повечето развиващи се страни са част от колониални империи преди обсъждания от него период, в които властта е наложена отвън. Разполагаме с малко надеждни количествени или други данни за общите нива на конфликтите например в Субсахарска Африка преди пристигането на колонизаторите. Много от новите страни в развиващия се свят, възникнали през този период, като Нигерия и Белгийско Конго/Заир никога не са съществували като независими политически общества преди това и по тази причина не са имали традиционни институции на национално ниво. Ето защо разразилите се в тях конфликти веднага след получаване на независимостта не са изненадващи. Държави със слаби или несъществуващи институции биха били нестабилни, независимо дали се модернизират или не.