По – скорошни анализи на причините за конфликтите са в противоречие с твърдението на Хънтингтън, че нестабилността засяга преди всичко модернизиращите се страни в междинния период между бедност и развитие. Те сочат, че конфликтите са изключително свързани с бедността и често са както причина за нея, така и в резултат от нея. Почти всички автори изтъкват слабото управление и слабите институции като основна причина за конфликтите и бедността. По тази причина много разпадащи се или нестабилни държави попадат в капана на ниското ниво, поради което слабите институции не успяват да контролират насилието, което поражда бедност, която на свой ред отслабва способността на управляващите да управляват. Макар много хора да смятат, че етническата принадлежност е причина за конфликтите на Балканите, в Южна Азия, Африка и на други места вследствие на Студената война, Уилям Истърли изтъква, че когато институциите са под контрол, връзката между етническо разнообразие и конфликтност изчезва. Джеймс Ферън и Дейвид Лейтън също твърдят, че по – голямото етническо или религиозно разнообразие не е причина за възникване на конфликти при контролиране на нивото на доходите на глава от населението. Показателен пример е разделената между три езикови групи Швейцария, която въпреки това е стабилна държава от средата на XIX в. благодарение на силните си институции.
Модернизацията и икономическият растеж не водят непременно до ескалация на нивата на нестабилност и насилие; някои общества всъщност успяват да отговорят на исканията за по – голямо участие, изграждайки собствени политически институции. Тъкмо това се случва в Южна Корея и Тайван след Втората световна война. Бързата модернизация и в двата случая се контролира от репресивни авторитарни правителства. Но тези правителства са в състояние да удовлетворят очакванията за работни места и икономически растеж, а впоследствие и исканията за повече демокрация. Подобно на Южна Корея и Тайван, Китайската народна република е в състояние да поддържа високо ниво на политическа стабилност, без да разрешава политическо участие, благодарение най – вече на способността си да осигурява стабилност, растеж и работни места на своите граждани.
Годините след публикуването на „Политическият ред в променящите се общества“ са свидетели както на ускорено икономическо развитие, така и на възникването на т.нар. от Хънтингтън „трета вълна“ на демократични преходи. През периода 1970 – 2008 г. глобалното икономическо производство нараства приблизително четири пъти от 16 до 61 трлн. щ.д., а броят на изборните демокрации по света се увеличава от около 40 до почти 120. Макар някои от преходите като тези в Португалия, Румъния, на Балканите и в Индонезия да са съпътствани от насилия, тази огромна трансформация на глобалната политика се осъществява, общо взето, по удивително мирен начин.
Но в някои региони по света разминаването между ускорена социална мобилизация и институционално развитие е основен двигател на нестабилност. Близкият изток преживява голям брой преврати, революции и граждански конфликти през 50 – те, 60 – те и началото на 70 – те години на миналия век, но през следващите десетилетия възникват изключително стабилни авторитарни режими в целия арабски свят. Тунис, Египет, Сирия и Либия са управлявани от диктатори, а опозиционните политически партии и гражданското общество са под техния строг контрол. Арабските държави в Близкия изток са единствените държави в света, които не преживяват Третата вълна на демократични преходи.