Резултатът от тези борби зависи от конкретните обстоятелства, а не само от структурните фактори. Във Великобритания старите аграрни елити постепенно се обединяват чрез бракове с новата буржоазия или намират други начини да запазят своя политически статус дори след загубата на икономическото си превъзходство. В Прусия, Аржентина и други латиноамерикански страни те се съюзяват с държавата и използват нейната авторитарна власт за потискане на новите участници. В съвременен Китай държавата се стреми да предотврати този процес, като възпрепятства създаването на независими синдикати, които биха подкрепили колективни действия на работниците, както и чрез поддържане на висок ръст на заетост, за да задоволи работниците.
В Италия, Гърция, както в САЩ през XIX в. и в съвременни развиващи се страни като Индия, Бразилия и Мексико класовите конфликти могат да бъдат смекчени чрез привличане от страна на политическите партии на нови социални играчи в клиентелистки политически машини. Тези машини са изключително ефективни при удовлетворяването на все по – големите изисквания за участие в политическия живот и допринасят за стабилността на системата. От друга страна, клиентелизмът корумпира политическата класа и блокира изискванията за политики, които биха били в интерес на новите социални групи.
Фигура 29 илюстрира класическия път към модернизация в редица страни в Западна Европа, Северна Америка и Източна Азия. Това обаче не е единственият възможен път към модернизация. В много случаи социална мобилизация възниква при отсъствието на стабилен икономически растеж, феномен, който наричам „модернизация без развитие“ (вж. фиг. 30). При този сценарий социалните промени възникват не в резултат на заетостта в промишлеността, а под натиска на бедността в селските райони. Селяните се преселват в градовете, които предлагат по – голям избор и възможности, но не са подложени на тежките условия на все по – голямото разделение на труда, както в класическия сценарий на индустриализацията. Общностите не се трансформират в общества, а просто се заселват в градовете и родствените групи заживяват непокътнати в градските гета, запазвайки своята социална организация и ценности при изключително оскъдни икономически условия. Именно този тип модернизация възниква в Гърция и Южна Италия, както и в огромен брой развиващи се страни в индийския субконтинент, Латинска Америка, Близкия изток и Субсахарска Африка, където възникват огромни градове при отсъствието на жизнена индустриална икономика.
Модернизацията без развитие е широкоразпространена в много от развиващите се страни извън Източна Азия. Тя има важни политически последствия в сравнение с класическия път на модернизация чрез индустриализация. Тя може да дестабилизира съществуващите традиционни политически системи, които не предлагат участие в политическия живот – класическият хънтингтънски сценарий на политически упадък. Но може да доведе и до стабилна клиентелистка система и елитни коалиции, свързани с разпределението на рентите. При отсъствието на устойчиво развитие на капиталистическия промишлен сектор възникват социални групи, коренно различни от тези в Европа през XIX в. Не възникват нито средна класа от професионалисти с високо образование, нито силен индустриален пролетариат, а огромна, аморфна, урбанизирана бедна прослойка, която се прехранва в неформалния сектор. Много от тези хора могат да демонстрират предприемачески способности, ако им се даде достъп до капитали и пазари. Съвременните програми за микро финансиране и права на собственост са свързани с предоставянето на такива инструменти на бедните. Но няма ясен път от неформалната заетост към истинска, генерираща растеж и работни места индустриализация. В такива условия клиентелизмът процъфтява, тъй като предлаганите от политиците индивидуални облаги и възможността за нетрудови доходи в публичния сектор често са много по – ефективно средство за икономическа сигурност от частния сектор. При подобни обстоятелства политиците водят битки за разпределение на нетрудови доходи, а не създават политически програми. Такъв клиентелизъм е огромна пречка за реформиране на публичния сектор и повишаване на държавния капацитет, което е илюстрирано с пунктираната линия във фиг. 30.