Най – успешните случаи на институционален трансфер са тези, при които една колониална държава заселва слабо населени територии със свои граждани. В Северна Америка, Австралия, Аржентина, Чили и региони в Южна Африка колониалните държави се натъкват на общности на ловци събирачи и пастирски народи, които с малки изключения не са организирани на държавно ниво. Завоеванията в много случаи са продължителни, ожесточени и кръвопролитни и оцеляват сравнително малко от коренните политически институции. В Перу и Мексико испанците попадат на гъсто населени общества на държавно ниво. Но държавите на инките и ацтеките не са нито стари, нито сложно организирани и в резултат на завоеванията и болестите рухват по – бързо от племенните общества в Северна и Южна Америка. Креолското население в испанските заселнически колонии е по – малобройно от коренното население, което управлява и с което сключва смесени бракове. По тази причина латиноамериканските институции са подобни на тези в Испания и Португалия по време на колонизирането – търговски в Перу и Мексико, а либерални в Аржентина.
Колонизаторските режими не копират институциите на своите държави, тъй като местните условия в повечето случаи са съвършено различни. Климатичните и географските особености играят важна роля при формирането на робските общества в различни части на Латинска Америка, Карибите и американския Юг. Това усилва внесените европейски традиции на йерархичност и авторитарно управление и блокира тенденциите за по – голямо социално равенство в американския Юг, характерни за останалата част от страната.
В онези части на света, в които не се наблюдава значително заселване на европейци, характерът на съществуващите институции е от решаващо значение за възникналия политически ред. В това отношение Субсахарска Африка и Източна Азия са в противоположните краища на спектъра. По време на колонизацията в тези региони няма силни държавни институции в обществата на държавно ниво. Болестите и отсъствието на сериозни икономически възможности възпират мащабното европейско заселване в Африка (с изключение на Южна Африка), а колониалните държави не правят големи инвестиции за изграждане на свои институции. Поради краткотрайността на европейския колониализъм в Африка традиционните институции в региона са подкопани, без да бъдат заместени с по – съвременни.
За разлика от това Китай, Япония и Корея имат хилядолетни държавнически традиции, в някои случаи по – трайни и по – дълбоки от европейските. Това им позволява да окажат много по – успешна съпротива на завоеванията и колонизацията. Всички опити за заселване или анексиране на техни територии през XIX в. се провалят. Традиционните източноазиатски режими се провалят при стълкновението си със западноевропейските държави, но впоследствие успяват да изградят нови силни държавни институции, комбинирайки местните политически традиции с модерни практики. Новоизградените държави силно са повлияни от западните идеи: Китай е под управлението на режим, който твърди, че се основава на марксизма – ленинизма, а Япония и Южна Корея са либерални демокрации от западен тип. Източноазиатските държави използват много западни практики: въпреки гръмогласните твърдения на китайското правителство за собствен модел на управление правната система и институции на микроравнище са моделирани от западните и международните практики. Но най – големите държави в Източна Азия са изградени в много по – голяма степен въз основа на собствения си исторически опит, отколкото на западни модели.
Един от трагичните аспекти на човешката история е, че насилието е неразделна част от процеса на политическото развитие, особено при изграждането на модерните държави. Хората се конкурират, за да си сътрудничат, а си сътрудничат, за да се конкурират; сътрудничеството и конкуренцията не са алтернативи, а двете страни на една и съща монета. А конкуренцията често приема формата на насилие.
За съжаление, липсват исторически сведения за преходите от група към племе и от племе към държава и можем само да предполагаме какви са факторите, които са ги мотивирали. Преходът към по – мащабни общества зависи от технологичните промени и икономическия прираст благодарение на тях, както и от благоприятната околна среда. Но икономическите стимули сами по себе си не изглеждат достатъчни. Така както селяните в съвременните развиващи се страни много често не възприемат повишаващите производителността технологии, тези ранни общества в много случаи също са подвластни на институционална закостенялост по отношение на производствените методи и възпрепятстваща промените социална организация.