Археологическите сведения сочат, че движещата сила за преходите от група към племе, от племе към държава и от държава към модерна държава е военното съперничество. Единствено заплахата от насилие поражда силна потребност от нови форми на политическа организация, която да гарантира физическото оцеляване на общността. Хипотезата на Тили, че „войната прави държавата, а държавата прави войната“ се отнася за държавното строителство в Европа в началото на Новото време. Но военното съперничество е двигател за възникването на съвременни държави и в Древен Кирай. Историческите сведения сочат, че насилието играе главна роля в държавното строителство и държавната модернизация в Древен Кирай. Както вече видяхме, военното съперничество е от решаващо значение за изграждането на модерни администрации във Франция, Прусия и Япония при управлението на абсолютистки режими. Военните неуспехи в Кримската война са причина за прокарването на реформата „Норткоут – Тревелиан“ във Великобритания, а укрепването на държавността в Съединените щати е свързано с националната сигурност по време на двете световни войни, Студената война и т.нар.. война срещу тероризма. За разлика от тези примери редките военни конфликти в Латинска Америка обясняват отчасти относителната слабост на латиноамериканските държави.
Ролята на насилието за утвърждаването на политически ред може да изглежда парадоксална, тъй като основното предназначение на политическия ред е да намери решение на проблема с насилието. Но нито един политически ред не само че не е успял да премахне насилието, а го организира на по – високи нива. В съвременния свят държавната власт може да гарантира мира и сигурността в общества от над един милиард души. Но в същия момент тези държави са способни да предприемат изключително разрушителни конфликти помежду си и никога не успяват да гарантират в достатъчна степен съблюдаването на обществения ред.
Външното съперничество не е единственият начин, по който насилието или заплахата от насилие допринася за изграждането на политически институции. В много случаи насилието е необходимо средство за преодоляване на институционалната закостенялост и политическия упадък. Упадък настъпва, когато управляващите политици се окопават във властта и блокират институционалните промени. В много случаи те могат да бъдат отстранени единствено чрез насилие. Класически пример са корумпираните държавни служители по времето на Стария режим във Франция, които са ликвидирани физически по времето на революцията. Други могъщи аграрни олигархии като пруските юнкери и земевладелските класи в Русия и Китай губят своите владения единствено в резултат на войни и революции. Земевладелските класи в Япония, Южна Корея и Тайван са принудени да се лишат от своите владения под заплахата на американската военна мощ. В други случаи неелитите възпрепятстват модернизационните промени. Барингтън Мур отбелязва, че комерсиализацията на селското стопанство в Англия в резултат на парламентарното движение за ограждане на общинските земи, необходимо условие за утвърждаването на съвременна капиталистическа система за поземлена собственост, се осъществява чрез насилствено прогонване на селяните от земите, които техните семейства са обитавали в продължение на поколения.
Насилието или заплахата от насилие играе важна роля за политическото развитие и при формирането на национални идентичности, които в много случаи са важно условие за успешно държавно строителство и утвърждаване на политически ред. Възгледът, че териториалните граници трябва да съответстват на културната идентичност, налага преначертаване на граници или физическо отстраняване на населения, които не могат да се осъществят без прибягване до насилие. Дори когато националната идентичност е инклузивна и неетническа, както в Танзания и Индонезия, чрез авторитарни политически методи се налагат официален език и критерии за национална принадлежност. Успешните либерални демокрации в Европа през втората половина на XX в. са продукт на насилствено държавно строителство през предходните столетия.
За щастие, военните конфликти не са единственият път към съвременна държава. Независимо че Великобритания и САЩ изграждат държавни администрации заради императивите на националната сигурност, реформистки коалиции в двете държави осъществяват административни реформи. Тези коалиции се състоят предимно от представители на нови социални групи, които не са заинтересовани от запазването на старите системи на политически патронаж. Във Великобритания това е средната класа, която иска да се приобщи към кръга на привилегированите от старата аристокрация. След като представителите на сравнително малобройния елит на страната разбира, че старата система не е ефективна и не удовлетворява нуждите на империята, те се преориентират сравнително бързо. Благодарение на Уестминстърската система реформите са въведени за по – малко от две десетилетия. Реформистката коалиция в Съединените щати е по – сложна. Новите средни класи и интелигенцията са на различни мнения по въпроса за патронажа, тъй като представителите на новите делови кръгове успяват се възползват от старата система. За разлика от тях някои незасегнати от индустриализацията едри земевладелци се присъединяват към реформистката коалиция, тъй като изпитват враждебни чувства към тях. Културата също играе важна, но трудна за квалифициране роля. Представителите на протестантския елит са възмутени от корумпираността на партийните машини, които превръщат имигрантите в свои клиенти, и подкрепят реформите.