Всички тези предизвикателства поставят основния въпрос дали китайският режим е способен да промени курса към по – либерална система, която да поощри по – голяма икономическа конкуренция и да позволи по – свободен обмен на информация в обществото. Бързият растеж на Китай създава нови корпоративни интереси, които оказват силно влияние при вземането на партийни решения дори при липсата на законодателна власт и лобисти. Държавните предприятия са по – крупни и по – богати от всякога. Самото партийно ръководство участва в корупционни модели, поради което евентуални реформи представляват опасност за самото него. Управляващата партия продължава да се придържа към идеологията на марксизмо – ленинизма, независимо че голяма част от китайското общество отдавна не я споделя.
Поведението на новата китайска средна класа през следващите години ще бъде изключително важна проверка за универсалността на либералната демокрация. Ако тя продължи да се разраства в абсолютни и относителни мащаби, подчинявайки се на великодушното покровителство на еднопартийната диктатура, това ще означава, че Китай се различава в културно отношение от други общества по света, подкрепяйки едно авторитарно управление. Ако тя обаче предяви изисквания за участие в политическия живот, които съществуващата политическа система не е в състояние да удовлетвори, това ще означава, че се държи като средните класи навсякъде по света. Истинската проверка за легитимността на китайската система ще настъпи не когато икономиката се разраства и работните места са в изобилие, а когато растежът се забави и системата се изправи пред криза, което неминуемо ще се случи.
Може би най – голямото предизвикателство не се крие в съществуването на алтернативна, по – привлекателна форма на политическа организация, а по – скоро във факта, че много страни ще се стремят да станат богати либерални демокрации, но никога няма да успеят да го постигнат. Според някои наблюдатели бедните страни попадат в капана на бедността поради сложните взаимозависимости между политическото и икономическото развитие. Икономическият растеж изисква изграждането на поне минимален брой политически институции; от друга страна, институциите се изграждат много трудно при условия на крайна бедност и политическа раздробеност. Как да се излезе от този капан? Вече обсъдих как непредвидени обстоятелства като случайно лидерство, непоследователно възникване на институции или нежелани последствия от събития като военни конфликти стават причина някои страни да претърпят неочаквано развитие. Означава ли това, че общества, които са се измъкнали от този капан поради стечение на историческите обстоятелства, просто са имали късмет, докато лишените от него никога няма да успеят да се развият?
Подобен възглед е твърде песимистичен. Вярно е, че от историческа гледна точка късметът и случайността играят роля за стартирането на политически и икономически промени. Но те може да са били важни за първите общества, изградили нови институции, но не и за следващите. Днес разполагаме с огромен натрупан институционален опит и с все по – голяма международна общност, която споделя информация, знания и ресурси. Освен това съществуват много пътища и отправни точки за развитие. Ако не постигнем напредък в едно измерение, с течение на времето може да успеем в друго, а впоследствие взаимосвързаните причинно – следствени връзки ще започнат да сглобяват пъзела Всичко това е общата рамка за разбиране на развитието със своите икономически, политически, социални и идеологически измерения.
Доказателство ли е политическият упадък на съвременните демокрации, че моделът на управление въз основа на баланса между държавност, върховенство на правото и отчетност е изцяло погрешен? Категорично не съм съгласен: всички общества, независимо дали са авторитарни или демократични, неизбежно преживяват упадък с течение на времето. Реалният проблем се заключава в способността им да се приспособят и преструктурират. Убеден съм, че не съществува системна „криза на управляемостта“ при утвърдените демокрации. Демократични политически системи са се изправяли пред подобни кризи в миналото, например през 30 – те години на миналия век, когато преживяват икономическа депресия и са провокирани от алтернативни фашистки и комунистически съперници, или през 60 – те и 70 – те години на миналия век, когато са дестабилизирани от масови протести, икономическа стагнация и висока инфлация. Много е трудно да се прецени една политическа система в дългосрочен план чрез нейната функционалност в рамките на едно десетилетие; проблеми, които изглеждат непреодолими през определен период, не възникват в друг. Демократичните политически системи в много случаи по – бавно решават възникващите проблеми от авторитарните, но намерените решения са по – успешни, защото са въз основа на широко съгласие.