Но ако понякога липсва висококачествено демократично управление, необходимостта от него нараства с всеки изминал ден. Наблюдаваме мобилизирането на нови социални групи по целия свят. Свидетелство за това са масовите протести, които избухват от Тунис до Киев и от Истанбул до Сао Пауло, където хората настояват за управление, което да признава тяхното еднакво достойнство като човешки същества и да изпълнява обещанията си. Свидетелство са и милионите бедни хора, които в своето отчаяние се преселват от Гватемала Сити и Карачи до Лос Анджелис и Лондон. Тези факти са достатъчно доказателство за необходимостта от политическо развитие и обясняват защо отговорното управление, което признава еднаквото достойнство на своите граждани, има все по – голяма притегателна сила.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Годината 2014 – та, когато се появи „Политически ред и политически упадък“, не беше добра нито за световния ред, нито за развитието на съвременните демократични политически институции. Предизвикателствата спрямо тях бяха съвършено различни в различните региони.
В Евразия двете огромни, централизирани авторитарни сили Русия и Китай предявиха агресивни териториални претенции, извършвайки посегателство срещу суверенитета на свои съседи. С анексирането на Крим Русия искаше да отдалечи Украйна от европейската орбита и да наруши политическото споразумение, което поддържаше мира в Европа след рухването на бившия Съветски съюз през 1991 г., а забогателият и могъщ Китай предприе стъпки за преразглеждане на териториалните договорености в Източна Азия.
В много отношения това бяха предизвикателства, познати на студент, изучаващ история на дипломацията през XIX и XX в, тъй като са свързани с интересите на централизирани държави. Но проблемът е твърде различен в т.нар. от Збигнев Бжежински „кризисна дъга“, която се простира от Субсахарска Африка през арабския Близък изток, Пакистан и Афганистан чак до индийската граница. До 2015 г. четири арабски държави – Сирия, Ирак, Либия и Йемен – се разпадат и на практика властта е в ръцете на сбирщина от милиции и поддържавни актьори. Ислямският екстремизъм е в настъпление под формата на „Ислямска държава“ и се разпространява от Сирия в Ирак, а джихадистката групировка „Боко Харам“ печели позиции в Нигерия, Мали, Нигер и Чад.
„Ислямска държава“ изглежда силна на фона на заобикалящите я слаби съседи. Според мен тези нови джихадистки групировки не са политически модел, който ще успее да изгради устойчив социален ред или да спечели масова подкрепа в мюсюлманския свят. Малцина биха се съгласили да живеят под управлението на режим, чието лого е обезглавяването на друговерци. Арабските страни се провалиха, защото техните правителства са абсолютно дисфункционални, лишени от легитимност и не предоставят основните услуги, което е задължение на една държава. Не би трябвало да бъде проблем нигерийската групировка „Боко Харам“ да бъде обуздана с военни средства, но срещу нея е едно от най – безпомощните и корумпирани правителства в света. Тъй като свързаните с тероризма проблеми пораждат необходимостта от ефективно и компетентно управление, от 11 септември 2001 г. в центъра на вниманието на външната политика на САЩ не са дипломатическите междудържавни отношения, а държавното строителство в страни като Афганистан и Ирак. Но последиците от окупациите на САЩ са свидетелства за трудностите за постигането на подобна цел.
Съвременните политически системи се основават на триединството на държавността, върховенството на правото и демократичната отговорност. Държавата концентрира и упражнява властта, а правото и отговорността ограничават и канализират властта. Ако триединството се наруши в която и да е посока, системата се срутва или в диктатура, или в слабо/провалено управление. Патримониални и неопатримониални управления, т. е. политически системи, които позволяват на лидера да гледа на държавата като на частна собственост, чиито ресурси да използва за лична изгода, имат повечето съвременни развиващи се страни и това е една от главните причини за изостаналост и бедност. Такава патримониална държава много по – трудно би могла „да достигне Дания“, т. е. да изгради държавност, която уважава и защитава равните права на своите граждани и постига баланс между публичните и частните интереси, отколкото да осъществи преход от авторитарен режим към демокрация. Свидетелство за това са развитията в Афганистан и Ирак, където в резултат на американските окупации се утвърждава механизмът на избираеми правителства, но усилията за изграждане на некорумпирани и компетентни държавни институции се провалят.