Според това определение съвременният упадък в Съединените щати е следствие от взаимодействието между две сили. От една страна, американското общество се е променило. То е по – поляризирано и класово разслоено, което улеснява политиците да се позовават на изчистени от идеологическа гледна точка леви или десни послания. В същия момент сме свидетели на появата на огромен брой влиятелни групи, които нямат никакви ограничения да изразходват пари за политически кампании благодарение на решенията на Върховния съд.
Определена роля играе и институционалният модел на американската система. Бащите – основатели създадоха изключително сложна антимажоритарна система на сдържания и противотежести, която привилегирова малцинствата и им позволява да прибягват до вето във вреда на самите себе си, което наричам „ветокрация“. Предназначението на системата е да се противопостави на тираничното управление, което е нейно постижение в продължение на десетилетия. Но в сравнение с други либерални демокрации и особено с парламентарните системи, тя издига много повече препятствия пред вземането на колективни решения. Именно това е причината за приемането на Закона за гражданските права цял век след Гражданската война и възпрепятства прокарването на здравно законодателство през целия XX в. За да се стигне до настоящата ситуация, когато Конгресът не е в състояние да приема бюджети, да реформира данъчния кодекс или да прокара разумни имиграционни реформи, което в бъдеще ще създаде изключителни затруднения за реформиране на системата за социални помощи. Ситуация, която Филип Хауърд нарича „ничие управление“. Дори Конгресът да предприеме стъпки към обновяване на разпадналата се инфраструктура, ще са необходими многогодишни съдебни битки за прокарване дори на най – скромните проекти. Системата крета по някакъв начин, но с цената на огромни загуби, протакания и обществено неудовлетворение от качеството на управлението.
Упадъкът има още един аспект, който общественото мнение не отчита и който коментирам мимоходом в настоящата книга. Американската общественост никога не е изпитвала предразположение към „голямото правителство“ и преди две поколения американският Конгрес наложи ограничения върху броя на назначенията на федерални служители. Джон Дилулио изтъква, че броят на административните служители днес е по – малък, отколкото през 1960 г., докато общите разходи за тяхната дейност са нараснали пет пъти. Програмите „Медикеър“ и „Медикейд“[99] съставляват 22% от федералния бюджет и са под управлението на 0, 2% от всички федерални служители, които отговарят за удовлетворяването на милиони изисквания и за недопускане на злоупотреби. Американците налагат ограничения над административното управление чрез делегиране на правомощия на легиони неправителствени изпълнители, подизпълнители и квазипублични органи, някои с цел печалба, други с нестопанска цел най – вече в сферата на социалните услуги. В подобна практика няма нищо лошо и изпълнители и подизпълнители са използвани още по времето на Американската война за независимост, но днес броят на неправителствените служители, които ръководят правителствени програми, рязко е нараснал и далеч превишава броя на държавните служители. Американците за пръв път осъзнаха сериозността на този проблем, когато разбраха, че охраната на американските дипломати е поверена на „Блекуотър“[100]. Подобна ситуация поражда огромни проблеми по отношение на отчетността и размива границата между държавната власт, гражданското общество и частния сектор. Интересът на неправителствения „агент“ може да се отклони от избрания „принципал“, който го наема, много по – лесно от държавния служител. Подобни практики подронват йерархичната държавна власт (по един и същ начин ли се подчиняваме на един частен охранител, както на един полицай?) и допринасят за корумпирането на неправителствените изпълнители. Още повече че самите изпълнители и доставчици на услуги представляват интереси, свързани с оцеляването на правителствените програми.
Подобна дифузия на политическа власт върху голям брой неправителствени изпълнители се наблюдава и в много други страни. Това е причина за голяма семантична бъркотия относно значението на термина „управление“. Според моята употреба на термина в тази книга управление до голяма степен е синоним на „публична администрация“, или способността на държавата да осъществява своите цели. Но за други управление означава правителствени услуги, предоставяни от неправителствени органи. Според този възглед държавата вече не е единственият, а един от многото доставчици на публични услуги и няма монопол върху тяхното предлагане. В много страни магистралите, мостовете и други големи инфраструктури се строят и контролират от частни изпълнители, които събират такси от гражданите за тяхното използване.