Съществуват два основни типа държава. Описаната от социолога Макс Вебер „патримониална“ форма на управление е нещо като лична собственост на владетеля, при която държавната администрация е част от неговото домакинство. При патримониалната държава естествените форми на социабилност като покровителстването на членовете на семейството и приятелите се запазват. Докато съвременната държава е неперсонална: отношенията на гражданите с владетеля не зависят от личните връзки, а от техния статус като граждани. Държавната администрация не е съставена от членове на семейството и приятели на владетеля, а назначаването на административни постове се основава по – скоро на неперсонални критерии като лични качества, образование или технически познания.
Съществуват много теории за така наречената „първична“ форма на държавно устройство при формирането на първите държави от племенните общества. Необходима е комбинация от взаимодействащи си фактори като излишък от земеделска продукция, технологии и определено ниво на гъстота на населението. Строго очертаните граници, оградените от непроходими планини, пустини или водни басейни територии позволяват на управниците да упражняват принудителна власт над населението и затрудняват бягството на поробени и подчинени поданици. Патримониални държави започват да възникват на много места по света преди около осем хиляди години, главно в плодородните алувиални долини в Египет, Месопотамия, Китай и долината на Мексико.
Развитието на съвременни държави изисква специфични стратегии за трансформиране на политическата организация от основана на семейните и приятелските връзки неперсонална. Китай е първата световна цивилизация, изградила непатримониална, съвременна държава приблизително осемнайсет века преди възникването на подобни политически формирования в Европа. Държавното строителство в Китай се определя от същите обстоятелства, наложили възникването на централизирани държави в ранна съвременна Европа: продължително и повсеместно военно съперничество. Войните стимулират данъчното облагане на населението, създаването на административна йерархия за обезпечаване на армиите и назначаването и повишенията въз основа на заслуги и компетентност, а не на лични връзки. По думите на социолога Чарлс Тили[2]: „Войната прави държавата, а държавата прави войната.“
Модерните държави са принудени да се откажат от назначаването на приятели и членове на семейството за служители. За тази цел Китай въвежда система за изпитване и назначаване на държавна служба още през III в.пр.Хр., макар че тя става рутинна практика при по – късните династии. Арабите и османските турци също използват нови подходи при решаването на този проблем: институцията на роби войници чрез отвличане на немюсюлмански момчета от техните семейства и превръщането им във войници и администратори, лоялни на владетеля и лишени от социални връзки. В Европа проблемът е решен по – скоро на социално, отколкото на политическо ниво: в началото на Средновековието Католическата църква променя правилата на наследяването, което създава трудности на роднинските групи да прехвърлят ресурси на своите разширени семейства. В резултат на което в рамките на едно – две поколения след приемането на християнството от германските варварски племена разширените родствени групи постепенно изчезват. Накрая родството е изместено от по – съвременна форма на социални взаимоотношения въз основата на правен договор, известна като феодализъм.
ВЪРХОВЕНСТВО НА ПРАВОТО
Корените на върховенството на правото, разбирано като правила, които са задължителни дори за най – могъщите политически актьори в дадено общество, са в религията. Само религиозната власт е в състояние да създаде правила, които воините са длъжни да спазват. Религиозните институции в много култури са по своята същност правоприлагащи органи, които отговарят за тълкуването на свещените текстове, превръщайки ги в морална санкция над останалата част на обществото. В Индия кастата на брамините е по – високопоставена от тази на кшатриите – воините, които притежават реалната политическа власт; един раджа или крал е трябвало да получи легитимация от брамин, за да има право да управлява. В ислямския свят правораздаването (шериатът) е в ръцете на независими богослови, известни като улеми; кадиите, или съдиите, прилагат религиозното право. Независимо че първите халифи притежават както политическата, така и религиозната власт, през други исторически периоди халифът и султанът са отделни лица, като първият има право да ограничава властта на втория.