Във „Втори трактат за управлението“ философът Джон Лок, който придружава Уилям и съпругата му Мери от Холандия до Лондон, формулира принципа, че властта на управляващите е възможна само със съгласието на управляваните. Лок твърди, че всеки човек притежава естествени права, а правителствата съществуват единствено за да защитават тези права, и могат да бъдат сваляни, ако ги нарушават. Принципите „никакви данъци без представителство“ и „със съгласието на управляваните“ се превръщат в девизи на американските колонисти, когато въстават срещу британската власт след по – малко от един век през 1776 г. Томас Джеферсън включва идеите на Лок за естествените права в Американската декларация за независимост, а идеята за народния суверенитет се превръща в основа на ратифицираната през 1789 г. Конституция.
Докато тези нови политически механизми не утвърдят принципа на отчетността, нито Англия през 1689 г., нито Съединените щати през 1789 г. не могат да бъдат смятани за съвременни демокрации. Право да гласуват и в двете страни имат само белите мъже с имотен ценз, които представляват съвсем малка част от цялото население. Нито Славната революция, нито Американската революция имат нещо общо с истинската социална революция. Американската революция е предвождана от елита на търговците и плантаторите, които ревностно защитават нарушаваните от британската корона права. Същите тези елити запазват ръководната си роля след извоюването на независимостта и съставят и приемат Конституцията на новата държава.
Съсредоточаването върху тези ограничения обаче означава подценяване на политическата динамика в американския политически живот, както и на стимулиращата роля на идеите. Декларацията за независимостта заявява, че „всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с дадени неотменими права“. Според Конституцията властта принадлежи не на крал или държава, а на „Ние, Народът“. Тези документи не се стремят да пресъздадат в Северна Америка йерархичното класово общество на Великобритания. Независимо че през следващите два века съществуват много политически и социални пречки за утвърждаването на фактическо равенство в САЩ, всеки, който настоява за предоставянето на специални права или привилегии на определена класа, е длъжен да се мотивира по какъв начин те биха били съвместими с основополагащите национални принципи. Това е една от причините малко повече от едно поколение след ратифицирането на Конституцията избирателно право да получат всички бели мъже много преди европейските държави.
Несъответствието между основополагащите принципи и социалната действителност достига критичната си точка през десетилетията преди Гражданската война, когато защитниците на „специфичната институция“ на робството от Юга започват да привеждат нови аргументи, че маргинализацията и поробването на чернокожите са нравствено и политически оправдани. Някои използват религиозни аргументи, други изтъкват „естествената“ йерархия между расите, а трети го защитават въз основа на самата демокрация. Стивън Дъглас в дебатите му с Ейбрахам Линкълн заявява, че не се интересува дали хората ще гласуват „за“ или „против“ робството, а дали ще упражнят своята демократична воля.
Но Линкълн привежда решителен контрааргумент, че една държава, основаваща се на принципите на политическото равенство и естествените права, не би могла да просъществува, ако толерира в крещящо противоречие институция като робството. Както е известно, позорно е, че измина цял век след Гражданската война и премахването на робството, преди афроамериканците най – накрая да спечелят политическите и юридическите права, които им бяха обещани още в Четиринайсетата поправка. Но в последна сметка стана ясно, че провъзгласеното в Декларацията за независимостта равенство е несъвместимо със закони, които ограничават гражданските права.
През следващите години възникват редица други социални движения, в резултат на което се разширява кръгът от хора с естествени, а оттам и политически права – работници, жени, коренно население, както и други маргинализирани преди това групи. Но основополагащият политически ред, утвърден от Славната и Американската революция – изпълнителна власт, която се отчита пред представителната законодателна власт и цялото общество, – се оказва изключително устойчив. Вече никой не си позволява да твърди, че правителството не трябва да се отчита пред „народа“. По – нататъшните дебати и спорове поставят в центъра на вниманието въпроса кои са пълноправните членове на обществото, които притежават компетентността да участват в демократичната политическа система.