Половин свят

Джо Абъркромби Половин свят Книга втора от трилогията „Разбито море“

На Ив

Добитъкът мре, родът измира, човекът е смъртен.

Но знам аз едно, що нивга не умира — славата от великите дела.

От Хавамал,

Думите на Върховния

Част I Низвергнатите

Цветът на мъжеството

Той се поколеба само за миг, но на Трън не ѝ трябваше повече, за да го фрасне в топките с ръба на щита си.

Въпреки глъчката, чу как Бранд изпъшка. Момчетата се деряха с пълно гърло, до един викаха срещу нея. „Моментът, в който се поколебаеш, е моментът, в който ще умреш“, казваше баща ѝ и тя бе прекарала целия си живот и в добро, но предимно в лошо, следвайки заветите му. Оголи зъби и направи страховита гримаса — най-любимото ѝ изражение в края на краищата — и скочи към Бранд.

Връхлетя го с рамото напред и щитовете им се сблъскаха и застъргаха един в друг. С изкривено от болка лице той се запрепъва заднешком сред вдигнатите от краката му пръски пясък. Бранд замахна рязко, но тя приклекна под дървения му меч и на свой ред, в широка дъга, стовари своя в прасеца му, точно под шляпащия край на ризницата.

Трябваше да му се признае, той не само че не се просна по гръб, но дори не простена, просто закуцука заднешком с изкривено в болезнена гримаса лице. Трън се изпъчи гордо и зачака да види дали мастър Хъннан ще обяви победата ѝ, но той дори не помръдна, стоеше безмълвен, досущ статуите в Залата на боговете.

Някои оръжейници считаха дървения тренировъчен меч за истински и спираха двубоя при всеки удар, който би бил фатален със стоманено острие. Но не и Хъннан, той обичаше да вижда учениците с натрити носове, хубаво опердашени, научили добър урок. Боговете ѝ бяха свидетели, Трън бе получила не един и два в тренировъчния му квадрат. Крайно време беше тя да даде урок другиму.

Хвърли на Бранд една подигравателна усмивка — второто ѝ най-любимо изражение в края на краищата — и изкрещя насреща му:

— Хайде да те видя, страхливецо!

Бранд беше як като вол и нямаше да се даде лесно, но сега беше изморен, куцаше, а и Трън се беше погрижила наклонът на плажа да е в нейна полза. Следеше го зорко, избегна първия му удар, после втория, накрая се шмугна покрай нескопосания му замах отгоре и се озова откъм незащитената му страна. „Най-доброто място за меча не е ножницата му, а гърбът на врага ти“, казваше баща ѝ, но и ребрата щяха да свършат почти същата работа. Дървеният меч на Трън изтрещя в ребрата на Бранд със звука на разцепен от брадва пън, него запрати препъвайки се настрана, а нейната усмивка разтегли още повече. Нищо на този свят не е по-сладко от това да фраснеш някого, ама точно както си трябва.

Трън постави подметката на ботуша си на задника на Бранд и го просна по очи в прибоя. Вълната тъкмо се отдръпваше със съскане по чакъла и завлече със себе си дървения му меч, който остана някъде в ниското, оплетен в морската трева.

Тя пристъпи напред и Бранд извърна лице нагоре и примижа насреща ѝ. Мократа му коса беше залепнала от едната страна на лицето, а зъбите му бяха окървавени от един от ударите ѝ. Сигурно в този момент трябваше да ѝ дожалее за него. Само дето беше минало много време от последния път, когато Трън беше съжалявала за каквото и да е било.

И тя опря върха на нащърбеното дървено острие в гърлото му и попита:

— Е?

— Добре, добре — махна вяло с ръка Бранд, останал почти без дъх. — Дотук бях.

— Ха! — изкрещя в лицето му Трън.

— Ха! — провикна се към посърналите момчета около квадрата.

— Ха! — извика към мастър Хъннан, вдигна високо меч и щит и ги размаха победоносно към навъсеното небе.

Тук-там някой плесна вяло ръце, друг промърмори под нос, но толкоз. Беше чувала къде по-възторжени овации за къде по-мижави победи, но Трън не беше дошла за овациите им.

Беше дошла да побеждава.

Случеше ли се момиче да е докоснато от майка Война, то биваше вкарвано в квадрата наред с момчетата, където да се научи да се бие. Винаги имаше по няколко сред най-малките, но с всяка следваща година броят им намаляваше — сами извръщаха глави към по-подходящи занимания. Ако ли не, други им ги извръщаха, с викове, заплахи, с бой, докато и последното срамно кълнче плевел не бъдеше изкоренено и не останеше само цветът на мъжеството.

Когато ванстерландци минеха границата, или островитяни слезеха на бреговете на Гетланд, или пък ако разбойници се промъкнеха тихомълком нощем, жените на Гетланд хващаха оръжие на мига и се биеха до смърт, някои от тях много добре. Така беше открай време. Но кога за последно жена бе издържала изпитанието в квадрата и положила клетва? Кога последно жена бе спечелила място сред воините на боен кораб от Гетланд?