Тя се облегна отново назад, небрежно, сякаш не беше кой знае каква работа.
— Мисля, че открих нов начин за претопяване на стоманата. По-горещ начин. В глинено гърне, или нещо подобно. Слагам кост и въглен, за да се стегне добре стоманата и пясък и стъкло, за да се очисти по-добре от мръсотиите. Но всичко е в горещината… не ме слушаш.
Бранд сви рамене:
— Въртя чука, но само дотам, не я разбирам магията на стоманата. Ти си десет пъти по-добър ковач от мен.
— Гейден казва, че съм докосната от Тя-която-удря-наковалнята.
— Сигурно умира от щастие, че аз напуснах и вместо мен получи теб като чирак.
— Имам дарба.
— Дарба, наречена скромност.
— Скромността е за хора, които няма с какво да се хвалят.
Бранд претегли кинжала в ръка и остана доволен от разпределението на тежестта между дръжка и острие.
— Малката ми сестричка, кралица на пещта и наковалнята. Никога не съм получавал по-добър подарък. — Не че някога беше получавал какъвто и да е. — Ще ми се да имах и аз нещо за теб.
Тя се изтегна на пейката си и се зави с протритото одеяло:
— Всичко, което имам, дължа на теб.
— Не е кой знае какво, нали? — Бранд примижа сякаш думите му причиняваха болка.
— Не се оплаквам. — Рин протегна през огнището силната си, надрана и покрита с мазоли от работата в ковачницата ръка и Бранд я стисна в своята.
Той се покашля и заби поглед в пръстения под.
— Ще се оправиш сама тук, докато ме няма, нали?
— Ще съм като плувец, който току-що се е отървал от тежката си ризница. — Тя му хвърли обичайния закачлив поглед, но Бранд не се подведе. Тя беше едва на петнайсет, той беше единственото ѝ семейство и тя се страхуваше да го загуби, което накара и него да изпита страх. Страх от предстоящата битка. От това, че ще напусне дома. Че ще я остави сама.
— Ще се върна, Рин, преди да си усетила, че ме няма.
— С куп съкровища, нека да позная.
Той ѝ намигна:
— А също така с песни за славните ми подвизи и една дузина роби — взети в плен островитяни, лично от мен.
— И къде ще държиш толкова много роби?
— В голямата каменна къща, която ще ти купя близо до Крепостта.
— Ще имам цяла стая само за дрехите ми — тя погали с върха на пръстите си кирпичената стена. Не беше кой знае какъв дом, но боговете им бяха свидетели, бяха благодарни и на толкова. Помнеха времето, когато имаха небето за покрив.
Бранд също легна — със свити в колене крака, защото малката пейка вече му беше умаляла и краката му висяха — и взе да размотава вмирисаното си, протрито одеяло.
— Рин, мисля, че направих нещо глупаво. — Не го биваше в пазенето на тайни. Особено от нея.
— Този път какво?
Бранд зачопли една от дупките в одеялото:
— Казах истината.
— За какво?
— Трън Бату.
Рин плесна гневно длани върху лицето си:
— Какво ви става на вас двамата?
— Какво имаш предвид? Че аз дори не я харесвам.
— Никой не я харесва. Трън в задника на целия свят е тя. Но ти все в нея си се вторачил.
— Боговете просто ме сблъскват с нея навсякъде, това е.
— А пробвал ли си да се обърнеш на другаде? Тя уби Едуал. Уби го. Мъртъв е, Бранд.
— Знам. Бях там. Но не беше убийство. Какво трябваше да направя? Кажи ми де, като си такава умница. Да си замълча като всички останали? Да си замълча и да ги оставя да я пребият с камъни? Не мога да живея с тежестта на такава вина! — Осъзна, че почти вика, усети гневът да се надига с клокочене в гърдите му и понижи глас. — Просто не мога.
Двамата замълчаха, вторачени гневно един в друг. Жаравата в огнището слегна сред облаче искри.
— Защо все на теб се пада да оправяш света? — попита Рин.
— Ми сигурно защото никой друг не го е грижа.
— Винаги си бил добро момче. — Рин се загледа в дупката за дима на тавана и осеяното със звезди небе надничащо през нея. — Сега си добър мъж. И там ти е проблемът. Никога не съм виждала някой да върши толкова добро, което да свършва зле. На кого си казал?
Бранд преглътна тежко и на свой ред намери дупката в тавана за изключително интересна гледка.
— Отец Ярви.
— О, богове, Бранд! Не си по половинчатите мерки ти, нали?
— Така и не видях ползата от такива — смотолеви той. — Но си мисля, че все пак всичко ще се нареди, а? — продължи уклончиво, надявайки се отчаяно, че тя ще се съгласи с него.
Но Рин не отговори, продължи да мълчи, все така загледана в тавана, затова Бранд взе отново кинжала в ръка и се вторачи в отражението на жаравата в лъскавата стомана.
— Наистина, Рин, майсторска изработка е това.
— Заспивай, Бранд.
На колене