— Оо, това беше двубой, достоен за песните! Помня всяка стъпка, всеки удар. Хедланд беше велик воин, достоен противник! В мразовита утрини като тази още ме наболява кракът, където ме рани. Но майка Война беше на моя страна. Положила е дъха си върху мен още в люлката. Предречено е, че не се е родил още мъж на този свят, който ще ме убие. И пророчеството бе потвърдено в онзи ден. — Той продължи да се усмихва и върти небрежно една от топките на веригата. — Гледай ти колко е пораснала дъщерята на Сторн Хедланд! Как лети времето, а, майко Скаер?
— Неизменно — отвърна пасторът му и вторачи присвитите си сини очи в Трън.
— Но да не губим цял ден в умиление по миналите славни времена. — Горм протегна широко ръка в подканящ жест. — Върховният крал те очаква, отец Ярви.
Той ги поведе през мокрото пристанище и Трън затътри неохотно крака — премръзнала, мокра до кости, гневна и безпомощна. Току-що ѝ бяха откраднали вълнението от посещението на най-великия град из земите около Разбито море. Ако вторачването в гърба на човек можеше да убива, Трошачът на мечове щеше да лежи в локва кръв пред Последната врата, но гневният поглед не е острие и колкото и силна да бе омразата на Трън, тя прониза единствено нея.
Екипажът на „Южен вятър“ бе въведен през огромна порта, зад която тръгваше дълъг коридор, чиито стени бяха окичени с оръжия — от излъскания под чак до високия таван. Имаше древни, разядени от ръжда мечове. Копия, разпукани и натрошени. Накълцани и надрани щитове. Оръжия, някога принадлежали на планина от трупове, по чиито гърбове Бейл Строителят се бе изкатерил до трона на върховен крал. Оръжията на цели армии, които неговите наследници бяха изклали до крак, покорявайки Ютмарк, Ниските земи, Ингълфолд, чак до другата страна на Разбито море — свидетелство за стотици години победоносни походи. И макар сами по себе си мечовете, секирите и разполовените шлемове да нямаха гласове, събрани на куп те говореха по-изразително от всеки пастор и крещяха по-гръмогласно от кой да е оръжейник в тренировъчния квадрат.
Да се опълчиш на върховния крал не е добра идея.
— Осмелявам се да кажа, че съм изненадан, — говореше в този момент отец Ярви — да видя Трошача на мечове на портиерска служба при върховния крал.
Горм свъси вежди:
— Всеки коленичи пред някого.
— Някои по-охотно от други обаче.
Горм се навъси още повече, но пасторът му го изпревари:
— Баба Вексен може да бъде много убедителна.
— Убеди ли те вече да започнеш да се молиш на нейния Единствен бог? — попита Ярви.
Майка Скаер прихна с такава сила, че бе истинско чудо как нищо не хвръкна от носа ѝ.
— Нищо не е в състояние да ме отскубне от кървавата прегръдка на майка Война — изръмжа Горм. — В това можеш да си убеден.
Ярви му се усмихна така, сякаш двамата с него бяха стари приятели:
— Чичо ми говори със същите думи. Колко много неща свързват Гетланд и Ванстерланд. Молим се на едни и същи богове, говорим на един език, бием се по един и същи начин. Дели ни единствено една нищо и никаква река.
— А също стотици години вражда и мъртви бащи и синове — смотолеви под нос Трън.
— Шшт — изсъска ѝ Рълф.
— Миналото ни е кърваво — продължи отец Ярви. — Но мъдрият водач загърбва миналото и отправя взор в бъдещето. Колкото повече се замислям, толкова повече ми се струва, че тази наша вражда единствено и само ни отслабва и носи полза другиму.
— Значи след толкова много битки ни остава какво? — Трън видя устните на Горм да се разтеглят в усмивка. — Да се хванем за ръце и затанцуваме над гробовете на мъртвите ни към едно по-светло бъдеще?
Усмивки, танци? Трън хвърли поглед към стената и се зачуди дали бе възможно да отскубне оттам някой меч и разцепи главата на Горм, преди Рълф да успее да я спре. Ето това е подвиг, подобаващ на един истински воин от Гетланд.
Само дето Трън не беше воин от Гетланд и никога нямаше да бъде.
— Красиви мечти рисуваш, отец Ярви. — Горм изду бузи и въздъхна. — Но ти и преди си ми ги рисувал такива. Прекрасни сънища, но сега е време да се събудим, защото, харесва ли ни да коленичим или не, утрото принадлежи на върховния крал.
— И неговия пастор — добави майка Скаер.
— На нея пред всичко. — При тези думи Трошачът на мечове отвори широките врати в края на коридора.
Трън помнеше единствения път, когато бе стъпвала в Залата на боговете. Помнеше как гледа втрещено в бледия, студен труп на баща си и стиска с всичка сила ръката на майка си, с надеждата, че ще спре да ридае. Тогава си помисли, че това е най-голямата стая на света, прекалено голяма, за да е построена от човешка ръка. Но не хора, а елфи бяха строили Камарата на въздишките. Залата на боговете можеше да се побере пет пъти в нея и пак щеше да остане място за прилична по размери ечемична нива. Стените бяха от гладки елфически камък и черно стъкло и бяха толкова високи, че краищата им чезнеха в сумрака на тавана.