— Ха, ето още нещо общо помежду ни — отвърна Ярви. — Мога ли сега да се оттегля, о, най-велики сред мъжете?
Кралят беше клюмнал на една страна, най-вероятно заспал.
— Ще приема това като позволение. — Ярви се изправи и Рълф и останалите от екипажа му го последваха. Трън остана на колене, после се опомни и побърза да ги догони. Както винаги, коленичеше когато не трябва и не коленичеше, когато трябва.
— Не е късно да разтворим свитата в юмрук длан, отец Ярви. — Баба Вексен поклати натъжено глава. — Някога имах такива големи надежди за теб.
— За беда, както и сестра Изриун може да потвърди — разочаровал съм ужасно много хора. — Когато Ярви се обърна, в тона му се прокрадна желязна нотка. — Не минава и ден без да се боря с този си недостатък.
Навън дъждът се беше усилил и Скекенхаус бе забулен в сива пелена.
— Коя беше тази жена, Изриун? — попита Трън, догонвайки Ярви.
— Някога беше моя братовчедка. — Той стисна зъби и мускулчетата по изпитата му буза заиграха. — После бяхме сгодени. Накрая тя се закле един ден да ме убие.
Последното накара Трън да повдигне учудено вежди:
— Голям любовник ще да си.
— Е, не всички са благословени с нежност като твоята. — Той я изгледа сърдито. — Следващия път първо помисли преди да скачаш да ме защитаваш.
— Моментът, в който се поколебаеш, е моментът, в който ще умреш — смотолеви тя.
— Моментът, в който не се поколеба, беше моментът, в който почти уби всички ни.
Знаеше, че е прав и това я вбеси.
— Можеше да не се стига дотам, ако им беше казал, че островитяните ни нападнаха първи, ванстерландци също, че не ни оставиха друга възможност освен…
— Това те много добре го знаят. Баба Вексен ги е изпратила срещу нас.
— Но откъде зна…
— Думите, които тя не изрече, прозвучаха много по-силно от онези, които каза. Тя смята да ни унищожи и аз повече не мога да я възпирам.
Трън разтри уморено слепоочия. Пасторите явно никога не изричаха на глас онова, което искаха да кажат.
— Щом е наш враг, защо тогава не ни уби там, на място?
— Защото баба Вексен не иска децата си мъртви. Иска ги послушни. Първо изпраща островитяните срещу нас, после ванстерландци. Надява се да ни подмами към прибързани и необмислени действия и крал Удил е на път да ѝ достави това удоволствие. Вярно, ще ѝ отнеме доста време да събере войските си, но това е само защото са толкова много. В един момент обаче ще изпрати половината свят срещу нас. И ако смятаме да ѝ се опълчваме, ще са ни нужни съюзници.
— И откъде ще намерим съюзници?
Отец Ярви се усмихна:
— Сред враговете ни, къде иначе?
Ризницата на мъртвец
Момчетата се бяха събрали.
Мъжете се бяха събрали, осъзна Бранд. Може и да нямаше много брада сред тях, но кога щяха да се нарекат мъже, ако не сега, след като бяха издържали изпитанията си в квадрата и бяха на път да положат воинска клетва?
Бяха се събрали за последен път около мастър Хъннан, човекът, който ги обучи, изпита и изкова, също както Бранд някога кова стоманата в ковачницата на Гейден, в това, което бяха днес. Бяха на брега, където толкова пъти бяха тренирали, но този път мечовете им не бяха от дърво.
Стояха облечени в новите си ризници, с блеснали от възторг очи, тръпнещи при мисълта за първия си боен поход. Тръпнещи от вълнение, че ще обърнат гръб на баща Мир и ще се отдадат изцяло на кървавата му съпруга — майка Война. Че ще се сдобият със слава, място на кралската трапеза и в песните за герои.
А, също така, че ще се върнат богати.
Неколцина — благословени със семейства, които могат да си позволят да им купят добри мечове и подобаващи ризници — вече се бяха натъкмили повече и от герои и лъщяха подобаващо. И въпреки че я смяташе за повече благословия, отколкото заслужаваше, Бранд имаше само Рин. Неговата ризница беше взета назаем от Гейден срещу една десета от онова, което щеше да донесе. Стара ризница, свалена от гърба на мъртвец, потъмняла на места, набързо преправена и провиснала под мишниците. Секирата му поне си я биваше, излъскана до блясък и наточена като бръснач. Щитът му беше прясно боядисан от Рин, с изрисувана на него драконова глава и изглеждаше толкова добър, колкото и тези на останалите.
— И защо дракон? — попита Раук, повдигнал подигравателно вежда.
— Че защо не? — отвърна със смях Бранд. Нямаше да остави присмеха на някакъв си глупак да му развали деня на първия му боен поход.
Пък и не беше просто какъв да е поход. Беше най-големият, който хората в Торлби помнеха. По-голям дори от този на крал Утрик срещу Сагенмарк. Бранд се надигна на пръсти да огледа събралите се мъже. По цялото протежение на брега лъщеше стомана. Димът от огньовете им забулваше синьото небе. Пет хиляди, каза мастър Хъннан и Бранд разпери пръстите на ръката си и се вторачи в тях, опитвайки се да осмисли факта, че се падат по хиляда на всеки пръст. Зави му се свят.