Сигурно в този момент Бранд трябваше да изкрещи насреща му, „Не е честно“ например, както направи Трън, когато той разби на пух и прах мечтите ѝ. Но Бранд не беше от хората, които ги бива много в приказките, още по-малко в момент като този. Не му бе останал гняв, сега, когато най-много имаше нужда от него. Не издаде и звук когато Хъннан се обърна и се отдалечи. Не стисна юмруци дори когато момчетата последваха оръжейника надолу към морето. Същите тези момчета, с които се бе обучавал в продължение на десет години.
Някои го изгледаха подигравателно, други учудено. Неколцина го потупаха съчувствено по рамото. Мимоходом, към прибоя и извоюваните си с толкова труд и пот места на полюшващите се зад него кораби. Където щяха да положат клетва за вярност преди да потеглят на боен поход — нещото, за което Бранд бе мечтал цял живот. Най-отзад вървеше Раук, положил небрежно длан на дръжката на чисто новия си меч, той се извърна и се нахили до уши:
— До после, като се върнем.
Бранд не помръдна от място. С взетата си назаем ризница и грачещите над главата му гларуси, той стоя и дълго гледа към морето, съвсем сам на огромната пясъчна ивица, осеяна с отпечатъците от стъпките на мъжете, които бе смятал за свои братя. Стоя и гледа, дълго след като и последният кораб не отплува, отнасяйки със себе си мечтите му.
Така става обикновено с мечтите.
Отрова
Тя-която-изпява вятъра им бе приготвила ужасяваща песен на тръгване от Скекенхаус и ги отнесе на няколко левги встрани от курса им. Гребяха като бесни под нестихващия порой от ругатни, които Рълф крещя до прегракване. Гребяха, оплитаха греблата и пуфтяха, останали без дъх, подгизнали от солените пръски на майка Море. Трън умираше от страх, но както винаги бе надянала като маска смелото изражение на лицето си. Всичките ѝ „маски“ бяха еднакви — смело изражение — само дето тази беше доста бледа, а на моменти и прежълтяла. От мятащия се като необязден кон кораб ѝ прилоша така, както никога досега. Имаше чувството, че всичко, което бе изяла през живота си, си замина през борда, върху греблото или в скута ѝ, половината от което излезе през носа ѝ.
Подобаваща буря бушуваше и в мислите ѝ. Първоначалното главозамайване от това, че си бе върнала живота си, се отдръпна като вълна и остави след себе си горчивото разочарование от истината — беше изтъргувала бъдещето на горд воин за това на пасторски роб, окован във веригата на една необмислено дадена клетва, обречен на цели, които отец Ярви не смяташе за необходимо да споделя с нея.
Като капак на всичко, усещаше че наближава времето на месечната ѝ кръв и стомахът ѝ бе постоянно пронизван от болка, гърдите я боляха и имаше чувството, че ще полудее от ярост. Всеки път, когато повръщаше, екипажът избухваше в смях и тя бе готова да ги избие до един, но за щастие пръстите ѝ бяха вкочанени от стискане на греблото и тя просто не можеше да ги откъсне от него.
Когато най-после слезе на пристанището на Йейлтофт, каменният бряг на Тровенланд беше осеян с блещукащи на утринното слънце локвички след нощния дъжд. Трън залиташе през тълпата с омекнали колене, прегърбена, сгушила глава между раменете си така, че ушите ѝ почти опираха в тях. Всеки вик на търговците и всеки крясък на гларусите, всяко тропване на колелото на каруца или топуркане на бъчва я пробождаха като нож, но още по-дълбоко я пронизваха прекалено дружеските потупвания по рамото и подигравателен кикот на мъжете от собствения ѝ екипаж.
Знаеше какво си мислят: „Какво очакваш, като сложиш момиче на мъжко място?“ Не спираше да ругае под нос, докато кроеше какви ли не планове за отмъщение, но не смееше да вдигне глава от страх да не повърне отново.
Подобаващо отмъщение щеше да е това, няма що.
— И гледай да не повърнеш пред крал Фин — каза Рълф, докато вървяха към издигащата се отпред тронна зала, чиито огромни греди на покрива и стрехите бяха красиво резбовани и позлатени. — Известен е с избухливия си нрав.
Но не крал Фин ги посрещна на върха на дузината стъпала към тронната зала, всяко издялано от различен цвят мрамор. Пасторът на Тровенланд, майка Кайър, беше красива жена, висока и слаба, с непринудена усмивка, но корав поглед. Нещо в нея напомняше на Трън за майка ѝ, което само по себе си беше черна точка в нейна полза. От много малкото хора, на които имаше доверие, никой не се усмихваше така лъчезарно и никой не ѝ напомняше за майка ѝ.
— Привет, отец Ярви — поздрави красивият пастор на крал Фин. — Макар да си винаги добре дошъл в Йейлтофт, боя се, че кралят не може да те приеме.