— А аз се боя, че ти си го посъветвала да не го прави — отвърна Ярви, поставил един подгизнал ботуш на най-долното стъпало. Майка Кайър не отрече. — Може би тогава ще мога да се срещна с принцеса Скара? Ще да е била на не повече от десет, когато се видяхме за последно. С нея бяхме братовчеди преди аз да положа изпита на Събора и…
— Но ти положи изпита — прекъсна го майка Кайър — и се отказа от семейството си и прие Събора за такова, също като мен. Така или иначе, принцесата не е тук.
— Боя се, че когато си чула за идването ми, си я изпратила някъде.
Майка Кайър не си направи труда да отрича и това.
— Баба Вексен ми изпрати орел. Знам защо си тук. Мога само да ти съчувствам.
— Съчувствието ти ме радва, майко Кайър, но помощта на крал Фин в предстоящите тежки времена ще ме зарадва още повече. Може дори да ги предотврати.
Майка Кайър направи една от онези съчувствени и загрижени физиономии, които човек прави, когато всъщност няма никакво намерение да помогне. Точно като майката на Трън, когато слушаше за мечтите ѝ за слава и подвизи.
— Знаеш, че кралят обича и теб, и племенницата си, кралица Лейтлин. Знаеш, че за теб е готов да се изправи срещу половин свят. Но също така знаеш, че не може да пристъпи волята на върховния крал. — Море от думи, каза си наум Трън, но какво очакваш — пастори. Отец Ярви също никога не говореше направо. — Именно затова той изпрати мен, с огромно съжаление да ти откажа аудиенция, но да те уверя, че под неговия покрив за теб винаги ще има храна, топлина и подслон.
Като изключим храната, Трън нямаше проблем с останалото.
Тронната зала на крал Фин се казваше Гората — беше пълна с огромни, поставени нагъсто колони от стволовете на донесени от „Божествена река“ дървета, чак от Калийв. Всичките бяха красиво резбовани и изрисувани със сцени от историята на Тровенланд. Не дотам красива гледка представляваха многото, прекалено много, воини, които не изпускаха от погледи опърпания, злощастен на вид екипаж на „Южен вятър“ — най-злощастна и опърпана измежду които самата Трън, стиснала корема си от болка.
— Приемът ни в Скекенхаус не беше… от най-топлите. — Ярви се наведе към майка Кайър, но въпреки че шепнеше, Трън го чу. — Друг на мое място би си казал, че сме в опасност.
— Тук сте в безопасност, отец Ярви, имай ми доверие. — Тя ги насочи с жест към отреденото им за подслон място в тронната зала, от която се носеше миризмата на застоял дим. От двете страни на вратата стояха двама от най-малко вдъхващите доверие воини, които Трън беше виждала.
— Това е водата ви. — Тя посочи към една огромна бъчва в единия край на общата им стая, сякаш беше най-изискан подарък. — Ще ви бъдат донесени и храна и ейл. Стаята ви за спане вече е приготвена. Сигурна съм, че ще искате да потеглите при първите лъчи на майка Слънце, за да хванете отлива и отнесете вестите на крал Удил.
Ярви почеса унило бледо русата си глава с китката на сакатата ръка:
— Виждам, че си помислила за всичко.
— Добрият пастор е винаги подготвен. — Майка Кайър затвори вратите след тях. Липсваше само превъртането на ключалката, за да е пълно усещането на затръшване на килийна врата.
— Подобен топъл прием ли очакваше? — изръмжа Рълф.
— Фин и пасторът му са предсказуеми като баща Луна. Предпазливи са. В крайна сметка живеят в сянката на Скекенхаус и върховния крал.
— Много дълга сянка е това — каза Рълф.
— И все повече се удължава. Изглеждаш ми прежълтяла, Трън Бату.
— Повръща ми се от липсата на съюзници в Тровенланд — отвърна Трън.
— Има време. — По устните на Ярви пробяга загадъчна усмивка.
Трън отвори рязко очи. Цареше непрогледна тъмнина.
Беше плувнала в студена под. Изрита одеялото си, усети лепкавата кръв между краката си и изруга под нос.
До нея Рълф изхърка гръмогласно и се обърна на другата страна. Чуваше равномерното дишане на останалите, тук-там някой се размърдваше в съня си, друг мърмореше насън. Мърлявите спални постели бяха сбутани така нагъсто една до друга, че приличаха на изложения за продан улов на някой рибар.
Нямаше специални привилегии за нея като жена, но тя и не искаше такива. Освен чисто парче плат, което да намотае и натика там долу в панталоните си, естествено.
Тръгна, залитайки по коридора. Косата ѝ беше разчорлена, щръкнала навсякъде, а коланът ѝ висеше разкопчан и катарамата блъскаше краката ѝ при всяка крачка. Пъхна ръка в панталоните си, за да види колко зле беше положението с кръвта. Точно това ѝ трябваше в момента, нищо нямаше да сложи край на подигравките на екипажа така, като голямо петно на чатала. Прокле Той-който-посява-семето за това, че сега трябваше да се занимава с подобни глупости, прокле и жените като цяло, глупачки такива, за които това беше нещо специално и достойно за почит. Прокле глупавата си майка, преди всичко, после прокле…