— Пфу! Отрова, кралю мой.
— О, богове! — Отец Ярви постави ръка на рамото на Трън, същата, с която само преди миг я фрасна в лицето. — Ако не беше бързата реакция на това момиче, аз и целият ми екипаж щяхме да сме минали през Последната врата още преди зазоряване.
— Претърсете всяко кътче от тронната зала! — изрева крал Фин. — Искам да знам как се е вмъкнало вътре това копеле!
Един от стражите, който беше коленичил и преравяше джобовете на мъртвеца, протегна ръка и в дланта му проблесна сребро:
— Монети, кралю мой. Сечени в Скекенхаус.
— Прекалено много Скекенхаус виждам напоследък в тронната ми зала. — Потрепващата двойна гуша на Фин порозовя. — Монетите на баба Вексен, орлите на баба Вексен, заповедите на баба Вексен. Заповядва на мен, кралят на Тровенланд!
— Но помисли за доброто на поданиците си, кралю мой — поде угоднически майка Кайър и не се отказа от обичайната лъчезарна усмивка, само дето този път тя не само не докосна очите ѝ, но почти не се задържа и на устните. — Помисли за баща Мир, Баща на гълъбите, който разтваря свитата в юмрук дла…
— Достатъчно унижения понесох в името на баща Мир. — Руменината плъзна по бузите на краля. — Някога върховният крал беше пръв сред братя. Сега нарежда като баща. На мъжете как да се бият. На жените как да търгуват. На всички ни как да се молим. Храмовете на този Единствен бог никнат из Тровенланд като гъби след дъжд, а аз си мълча!
— Много мъдро от твоя страна, — каза майка Кайър — но още по-мъдро ще е…
— Ще праща баба Вексен наемни убийци в кралството ми?
— Кралю мой, нямаме никакво доказателство…
— В собствения ми дом? — изрева крал Фин и порозовялото му лице пламна огненочервено. — Да трови гостите ми? — Той стрелна един тлъст като наденица показалец към трупа на пода. — Под моя покрив и покровителство?
— Приканвам към пестеливост…
— Както винаги, майко Кайър, както винаги, но търпението ми има граница и върховният крал току-що я пристъпи! — Лицето му придоби морави оттенъци, когато сграбчи здравата ръка на отец Ярви. — Кажи на моята любима племенница, кралица Лейтлин, и нейния почитаем съпруг, крал Удил, че в мое лице имат приятел. Приятел, без значение на каква цена! Кълна се!
Този път майка Кайър не успя да се усмихне, но отец Ярви го направи и за двама им.
— Приятелството ти е всичко, което те искат. — Стисна здраво ръката на краля и я вдигна високо.
Стражите приветстваха с викове неочаквания съюз между Тровенланд и Гетланд, видимо изненадани, екипажът на „Южен вятър“ също — с огромно облекчение. Трън Бату трябваше да е сред най-гръмогласните. Убийството на човек по погрешка я направи злодей. Съвсем преднамереното убийство на друг я изкара герой.
Но тя мълчеше. Мълчеше, гледаше втренчено в трупа, докато стражите го извлачваха навън и не можеше да се отърве от мисълта, че нещо не беше съвсем наред.
Изгубен
Бранд беше порядъчно пиян.
Напоследък му се случваше все по-често.
Мъкненето на товари на пристанището беше най-доброто, което успяваше да намери, а това беше „жадна“ работа. Така започна да пие и откри, че има талант за това. Явно беше наследил поне нещо от баща си.
Бойният поход се оказа огромен успех. Островитяните били така уверени в покровителството на върховният крал, че въобще не очаквали нападение. Половината им кораби били пленени, другата половина — изгорени. Бранд гледа как воините на Гетланд акостираха в пристанището и как тръгнаха наперено по тесните, виещи се улички на Торлби — натоварени с плячка, обкичени със слава, приветствани от всеки прозорец. Чу, че Раук бил взел в робство двама островитяни, а Сордаф се сдобил със сребърна гривна. Чу и че крал Удил собственоръчно извлякъл стария крал Стир гол от собствената му тронна зала, накарал го да коленичи в краката му и да даде слънчева и лунна клетва, че никога повече няма да вдигне меч над гетландец.
Чу и куп геройски истории, точно като в песните, но нищо на този свят не прави чуждия успех така горчив, както собственият провал.
И сега Бранд залиташе по една от уличките на Торлби между някакви къщи и крещеше по звездите. Някой му изкрещя в отговор. Дали звездите, дали просто човек от някой прозорец, не знаеше. Не го и интересуваше. Не знаеше накъде върви. Това вече нямаше значение.
Беше изгубен.
„Тревожа се“, му каза Рин.
„Не знаеш какво е да ти откраднат мечтите“, ѝ кресна той.
Какво можеше да му отвърне сега?
Опита да ѝ върне кинжала. „Не ми трябва. Не го заслужавам.“
„За теб го направих. Аз се гордея с теб, другото няма значение.“ Никога не я беше виждал да плаче, но тогава в очите ѝ имаше сълзи и от това го заболя повече от всичкия бой, който беше отнесъл, а той не беше малко.