Затова помоли Фридлиф да му напълни отново чашата. И пак. И пак. И Фридлиф клати унило посивяла глава — още един пропилян млад живот — но не ѝ беше за пръв път. На нея работата ѝ бе да пълни чаши.
Поне като беше пиян, Бранд можеше да се преструва, че вината е на друг. На Хъннан, на Трън, Раук, отец Ярви, боговете, звездите на небето и камъните по земята. Когато беше трезвен, мислеше само за това, че си го бе причинил сам.
Блъсна се в ръба на стена и залитна силно на една страна. Обзе го ярост.
— Направих добро! — изкрещя с пълно гърло. Замахна с юмрук към стената и за щастие не улучи. За нещастие, падна по очи в канавката.
После повърна върху ръцете си.
— Ти ли си Бранд?
— Бях — отвърна той, надигна се на колене и видя тъмния силует на човек, може би двама.
— Онзи Бранд, с когото Трън Бату се е обучавала в квадрата?
Бранд прихна. Усети вкуса на повръщано в гърлото и носа си и от това за малко да повърне отново.
— За беда.
— Тогава това е за теб.
Студената вода плисна в лицето му и го задави. Той опита да скочи на крака, но отново се просна в канавката. Едно празно ведро се изтърколи с трополене по паветата. Бранд отлепи мокрите кичури коса премрежили очите му и видя осветено от фенер лице — прорязано от бръчки, нашарено от белези, брадясало.
— Заслужаваш юмрук в лицето, дърто копеле такова — каза Бранд, но после реши, че ставането не си заслужаваше усилията.
— Сигурно, но тогава аз ще да ти отвърна, а разбитата мутра няма да реши проблемите ти. Знам го. От опит. — Възрастният мъж постави длани на коленете си и приклекна до него. — Трън казва, че си най-добрият, с когото се е била в квадрата. На мен не ми изглеждаш най-добър в каквото и да било, момче.
— Времената са тежки.
— Никога не са леки. Но боецът продължава борбата въпреки това. Мислех, че си боец.
— Бях — отвърна Бранд.
Мъжът му подаде една широка длан:
— Хубаво. Казвам се Рълф и имам битка точно като за теб.
Бяха очертали квадрата с въже по дъсчения под на осветения от факли склад. Нямаше толкова публика на колкото Бранд беше свикнал, но и от малкото такава имаше чувството, че ще повърне отново.
На едно трикрако столче, с блестящ на гърдите ѝ златен ключ от кралската хазна, седеше Лейтлин, Златната кралица на Гетланд. До нея седеше някогашният ѝ син, сега неин пастор — отец Ярви. Зад тях стояха строени четирима роби със сребърни нашийници — двама огромни инглингци със заплашителни на вид секири в коланите, още по-заплашителни погледи и каменни физиономии и две момичета, еднакви като две капки вода, с толкова дълги коси, че носеха плитките си преметнати през ръка.
А на отсрещната стена, опряла гръб и един ботуш в каменната зидария, с обичайната провиснала в единия край подигравателна усмивка на уста, стоеше любимият противник на Бранд — Трън Бату.
Беше прекарал дълги часове в пиене и хвърляне на вина за сполетелите го беди върху нея, но незнайно защо, сега се зарадва да я види. Не помнеше кога за последно беше бил по-щастлив. Не защото я харесваше кой знае колко, просто защото му напомняше за времето, когато харесваше себе си. Когато виждаше бъдеще пред себе си, хубаво бъдеще. Когато мечтите му бяха живи и светът пълен с нови и вълнуващи предизвикателства.
— Вече почвах да мисля, че никога няма да дойдеш. — Тя навря ръка в ремъка на щита и взе дървен меч.
— Аз пък мислех, че са те пребили с камъни — отвърна Бранд.
— Все още има такава вероятност — намеси се отец Ярви.
Рълф опря длан в гърба на Бранд и го блъсна към средата на квадрата:
— Хайде, хващай се на работна, момче.
Бранд знаеше, че не е от най-схватливите, още повече в момента, но разбра, за какво ставаше дума. Успя да отиде до оставените тренировъчни оръжия в почти права линия, взе щит и меч и през цялото време усещаше в гърба си проницателния, хладен поглед на кралицата.
Трън вече стоеше готова в квадрата.
— Жалка гледка си — каза му тя.
Бранд погледна мократа си, тук-там изцапана с повръщано риза и кимна в съгласие.
Досега едва загатнатата, подигравателна усмивка на Трън, се разтегли подобаващо.
— Не казваше ли навремето, че ще се върнеш богат от първия си поход?
Това го жегна.
— Не тръгнах — отвърна той.
— Не те мислех за страхливец.
От това заболя още повече. Тя винаги успяваше да го жегне.
— Не бях избран — изръмжа Бранд.
Трън избухна в смях. Повече от очевидно бе, че се перчи пред кралицата. Нали все повтаряше колко се възхищава от нея.
— Идвам аз тук, позеленяла от завист, че вече си прославен герой, а какво виждат очите ми, впиянчен просяк.