Бранд усети да го облива ледена вълна, която отнесе със себе си опиянението от изпития алкохол много по-успешно от студената вода на Рълф. Беше просил не веднъж, самата истина. Но от истината боли най-много.
Трън продължаваше да се подхилква на собственото си остроумие.
— Винаги си бил голям глупак. На мен Хъннан ми отне бъдещето, но ти как успя да пропилееш своето?
На Бранд му се прииска да ѝ каже как точно изгуби воинското си място. Искаше да го изкрещи в лицето ѝ, но не можа — от гърлото му се надигна животинско ръмжене. И той продължи да ръмжи, все по-силно и по-силно, докато накрая целият склад не прокънтя. Оголи свирепо зъби, стисна ги с такава сила, че се изплаши да не се пръснат на парчета. През това време Трън го гледа смръщено над ръба на щита си все едно беше побъркан. А може би беше.
— Почвайте! — извика Рълф и Бранд се нахвърли върху нея. Изби меча ѝ настрана и стовари своя с такава сила върху щита ѝ, че от него полетяха трески. Тя се усука светкавично настрани — открай време беше бърза, много бърза — и си освободи място за замах, но този път Бранд не се поколеба.
Пое меча ѝ с щита си и почти не го усети в рамото си. Изкрещя и се хвърли сляпо напред. Ръбовете на щитове застъргаха един в друг и тя се запрепъва заднешком. Спъна се във въжето, очертаващо края на квадрата и се блъсна в стената. Опита се да освободи меча си за нов замах, но Бранд все още го държеше над рамото си с щита си. Той сграбчи горния ръб на нейния и го свлече надолу. Бяха прекалено близко един до друг за оръжия и той хвърли меча си и започна да я млати с юмрук. Удряше побеснял от гняв, вложи всичкото си огорчение, удряше я така, все едно беше Хъннан, Ярви, всички негови така наречени другари, които си замълчаха и спечелиха от това, които му откраднаха мястото, откраднаха бъдещето му.
Удари я в ребрата и я чу как изпъшка. Удари я отново и тя се преви о две с изхвръкнали от напрежение очи. Следващият му удар я просна на земята, в краката му, задавена от кашлица, останала без дъх. Готвеше се да започне да я рита, когато Рълф прокара една дебела ръка през гърлото му и го издърпа назад.
— Мисля, че ѝ стига толкова.
— Ъхъ — промърмори Бранд и спря да се дърпа. — Стига ѝ и още как.
Отърси щита от ръката си и изведнъж осъзна какво беше направил и не се почувства горд от това. Знаеше от опит какво е да ти хвърлят такъв бой. Явно беше наследил още нещо от баща си. В този момент нямаше усещането, че стои в светлото. Ни най-малко.
Трън лежеше на земята, давеше се и плюеше кръв на пода. Кралица Лейтлин въздъхна дълбоко и се извърна на столчето:
— Чудех се кога ще се появиш?
Едва сега Бранд забеляза новодошлия. Стоеше небрежно облегнат в ъгъла, загърнат от глава до пети в парцаливо наметало от съшити парчета плат във всички нюанси на сивото.
— Както винаги, когато най-много имат нужда от мен и когато най-малко ме очакват. — Излезлият изпод качулката глас се оказа женски. И със странен акцент. — Или когато огладнея.
— Видя ли това? — попита отец Ярви.
— Имах… да го наречем привилегията.
— И какво мислиш?
— Жалка е. Прекалено гневна и самодоволна. Твърде самоуверена и същевременно неуверена. Не познава себе си. — Новодошлият отметна назад качулката си и Бранд видя, че беше чернокожа, възрастна жена с изпито като череп лице и остригана до кожа посивяла коса. Тя пъхна един дълъг показалец в носа си и взе да чопли, после огледа внимателно находката преди да я изстреля нанякъде. — Момичето е тъпо като пън. Не, по-зле. Повечето пънове имат достойнство и си гният кротко в земята, без да се натрапват на околните.
— Хей, чувам те, тук съм — успя да изсъска през длани Трън, все още свита на кълбо на земята.
— Да, там си, където те постави пияното момче. — Жената дари Бранд с огромна усмивка. — Него го харесвам обаче, красавец е и изпаднал. Любимата ми комбинация.
— Може ли да се направи нещо с нея? — попита Ярви.
— Винаги има какво да се направи, стига да се вложат достатъчно усилия. — Жената се отблъсна от стената. Имаше най-странната походка, която Бранд беше виждал, сучеше рамене, кълчеше се, подрипваше, все едно танцуваше на музика, която звучеше само в главата ѝ. — Въпросът е за колко, хвърлени върху това безполезно създание, усилия сте готови да ми платите. Имайки предвид, че вече сте ми длъжници. — От наметалото ѝ изникна една дълга ръка, с нещо в нея.
Беше кутия с размерите на детска глава — тъмен на цвят куб, с идеално гладки стени и златист надпис, инкрустиран на капака. Бранд не можеше да откъсне очи от нея. Едва се удържаше да не пристъпи напред да види по-отблизо. Видя, че и Трън е зяпнала кутията. Рълф също. Дори робите на кралицата. И по лицата на всички беше изписана същата смесицата от страх и любопитство, точно като при вида на ужасна рана, от която просто не можеш да извърнеш очи. Естествено, никой от тях не можеше да чете, но човек не трябваше да е пастор, за да знае, че това бяха елфически букви. Букви, изписани преди Разкъсването на бог.