— Пътуването може и да е тежко, но ние преди всичко ще проправяме пътя на баща Мир. Отиваме да търсим съюзници. — Той кимна на Бранд. — Ще имаме нужда на кораба си от поне един човек, който е тръгнал да прави добро. Дай му знака, Рълф.
Възрастният воин се почеса по посивялата брада:
— Получаваш най-долното място, момче. Най-тежката работа срещу най-малка отплата. Задно гребло. — Той кимна към Трън. — Точно срещу онзи образ там.
Трън изгледа навъсено Бранд, дълго и продължително, после се изплю на земята, но от това усмивката му се разтегли още повече. Отново виждаше бъдещето и то му хареса. Много повече от това, в което носи товари на пристанището.
— Нямам търпение. — Той грабна дървената плочка от ръката на Рълф, на която бяха издялани пасторските гълъби и я стисна с всичка сила в дланта си.
Майка Война все пак му намери кораб. Или по-скоро баща Мир го направи.
Част II
„Божествена“ и „Непристъпна“
Първи урок
„Южен вятър“ се полюшваше на пристана, с нови гребла и платна, прясно боядисан и зареден с провизии. Издължен и тесен като бързонога хрътка, с гордо блестящите пасторски бели гълъби на носа и кърмата, беше наистина красив кораб. Като излязъл от песните за геройски подвизи.
За беда, същото не можеше да се каже за новия му екипаж.
— Изглеждат… — Майката на Трън винаги намираше начин да разкраси нещата, но в този случай дори тя се провали. — Колоритна група.
— Страховита е първата дума, която на мен ми идва наум — изръмжа Трън.
Но след нея се нареждаха „изпаднали“, „противни“ и „главорези“. И всичките бяха уместни при описанието на паплачта, плъзнала по „Южен вятър“ и кея, на който беше привързан. Пренасяха чували и бъчви, теглеха въжета, блъскаха се, крещяха, смееха се и ругаеха и всичко това под зоркия поглед на отец Ярви.
Бяха бойци, но по-скоро разбойници, отколкото воини. Мъже с много белези и малко скрупули. Мъже с дълги, сплетени или раздвояващи се бради, с обръснати причудливи форми по остриганите им до кожа глави или с боядисани и щръкнали нагоре като бодли масури. Мъже, облечени в дрипи, но с обсипани със златни пръстени мазолести ръце, с тежки златни вериги на дебелите вратове и с нанизани до лактите на мускулестите им ръце сребърни гривни.
Трън се замисли каква ли планина от трупове беше оставила зад гърба си подобна сган, но тя не беше от хората, които се плашат лесно. Особено когато нямаше друг избор. Остави на земята сандъка с всичките си принадлежности, сред които бащиният ѝ меч, увит в промазано с мас платно. Нахлузи като маска смелото изражение на лицето си, пристъпи към най-големия измежду главорезите и го потупа по рамото:
— Аз съм Трън Бату.
— Аз съм Досдувой. — Трън осъзна, че гледа право нагоре, към най-голямата и месеста на глава света, в средата на която беше сбутано най-малкото лице, което беше виждала — толкова високо горе, че първоначално си помисли, че онзи е стъпил на нещо. — Какъв лош късмет те води тук, момиче? — попита той и в потрепващия му глас се прокрадна трагична нотка.
Щеше ѝ се да имаше друг отговор:
— Ще плавам с теб — отвърна сопнато тя.
Мъжът сбърчи озадачено чело и лицето му се смали още повече.
— По „Божествена“ до Калийв и отвъд?
Трън вирна предизвикателно брадичка насреща му:
— Ако това корито успее да отплава с всичката тая тлъстина на борда.
— Спокойно, ще балансираме пейките с някои по-кльощави — обади се един дребосък, толкова малък и жилав, колкото Досдувой бе голям и месест. Гъстата му рижа коса стърчеше на остри като на таралеж бодили и имаше най-налудничавия поглед в яркосините му, дълбоко хлътнали очи, който Трън беше виждала. — Казвам се Одда, известен по цялото Разбито море.
— Известен с какво?
— С какво ли не. — Той я дари с вълча усмивка и Трън видя, че пожълтелите му зъби бяха изпилени до остри шипове. — Нямам търпение да плавам с теб.
— Аз също — отвърна пресипнало Трън, и колкото и да не ѝ се искаше, отстъпи боязливо назад. И се спъна в нещо. Онзи беше клекнал и когато вдигна глава и се извърна към нея, смело лице или не, тя отскочи уплашено назад. От слепоочието му тръгваше огромен белег, минаваше през клепача на окото — разполовена и безформена розова маса — после се спускаше през брадясалата буза и двете му устни. И като капак на всичко, дългата му коса беше сплетена на две прави плитки покрай лицето — щеше да плава с ванстерландец.
Той посрещна неприкрития ѝ ужас с пълно безразличие и това я изплаши повече, отколкото ако ѝ се беше озъбил насреща.
— Аз съм Фрор — отвърна спокойно мъжът.