Сега Трън трябваше да избира, или се наежва насреща му, или се снишава боязливо, което според нея не беше никакъв избор, затова изпъна гръб и го погледна право в очите:
— Как се сдоби с този белег? — викна сопнато.
— А ти как се сдоби с твоя?
— С моя? — сбърчи чело Трън.
— О, това лице ти е по рождение, значи? — Устните на ванстерландеца се разтеглиха в нещо като усмивка и той се върна към намотаването на въжета.
— Баща Мир да ни е на помощ — проплака майка ѝ, докато се промушваше покрай него. — „Страховити“ е точната дума за тези хора.
— Скоро те ще се страхуват от мен — каза Трън и за пореден път ѝ се прииска да бе възможно да накараш нещо да се случи просто като го кажеш достатъчно уверено.
— И това е хубаво, така ли? — Майка ѝ зяпна ококорено един от главорезите с обръсната глава и татуирани на лицето руни, които оповестяваха открито престъпленията му. Той се кискаше дрезгаво с някакъв кльощав тип, чиито ръце бяха покрити с белещи се на люспи рани. — Подобни хора да се страхуват от теб?
— По-добре те от теб, отколкото ти от тях. — Бяха думи на баща ѝ, но както винаги, майка ѝ бе подготвена да ги чуе.
— И това са единствените два избора в живота?
— За един воин, да. — Всеки път ставаше така, разменеше ли повече от десет думи с майка си, Трън неизбежно се озоваваше в това положение — защитник на изгубена кауза. Знаеше и какво следва. „Защо ти е притрябвало да си воин, щом единствената ти отплата е страх?“ Но майка ѝ просто замълча. Изглеждаше още по-изплашена и пребледняла и мълчаливият ѝ упрек я вбеси още повече. Както винаги.
— Защо просто не се върнеш у дома? — тросна ѝ се тя.
— Дошла съм да изпратя единственото си дете. Не може ли да ми дадеш поне това? Отец Ярви каза, че може да мине цяла година, докато се върнете. — Гласът ѝ потрепери и Трън имаше чувството, че ще се разкрещи от ярост. — Ако въобще се върнете…
— Не се бойте, гълъбчета! — Трън подскочи от изненада, когато някой я прегърна през раменете. Странната жена, която преди два дни гледа двубоя ѝ с Бранд в склада, натика остриганата си до кожа глава между нея и майка ѝ. — Защото мъдрият отец Ярви постави образованието на дъщеря ти в моите способни ръце.
Трън тъкмо започваше да мисли, че оттук по-лошо нямаше накъде да става, но ето, че боговете намериха начин.
— Образование?
Жената ги стисна в прегръдката и ги обгърна с миризмата си — главозамайваща смесица от пот, тамян, билки и пикня.
— Това е, когато аз те уча и ти се научаваш — отвърна ѝ тя.
— А коя… — майка ѝ погледна тревожно дрипавата жена — или по-скоро… какво си ти?
— В последно време крадец. — Когато видя тревогата в погледа на майка ѝ да преминава в ужас, жената продължи окуражаващо. — Но освен това съм опитен убиец! Също така навигатор, борец, звездоброец, пътешественик, историк, поет, изнудвач, пивовар… и още едно-две, но не си ги спомням. О, да не споменавам, изключително надарен пророк любител!
Тя обра с пръст някаква прясна птича курешка от една от дървените подпори на кея, размаза я по палеца си, помириса я и беше на път да я пробва и на вкус, когато размисли и изтри пръсти в опърпаното си наметало.
— Неприятно — изръмжа тя и вдигна поглед към кръжащите в небето гларуси. — Добави към всичко това ненадминатите ми познания в… — тя разкърши предизвикателно ханш, — любовното изкуство и ще видите, гълъбчета, че почти няма нещо от значение за едно съвременно момиче, в което да не съм в състояние да обуча дъщеря ти.
Ако самата тя не беше зяпнала с отворена уста, Трън щеше да се радва да види майка си поне веднъж останала без думи.
— Трън Бату! — Рълф си проправи път по кея. — Закъсня! Размърдай си кльощавия задник и започвай да пренасяш тези чували. Приятелят ти, Бранд, вече… — Той преглътна тежко. — Не знаех, че имаш сестра.
Трън направи кисела физиономия:
— Майка.
— Как не! — Рълф прокара пръсти през брадата си в напразен опит да приглади щръкналата посивяла четина. — Ако позволиш комплимента на един стар воин, красотата ти огрява този кей както фенер разкъсва мрака. — Той хвърли бърз поглед към сребърния ключ на гърдите на майка ѝ. — Съпругът ти сигурно е…
Майката на Трън не просто позволи комплимента — вкопчи се в него с две ръце:
— Мъртъв — отвърна припряно. — Осем години станаха, откакто го погребахме.
— Съжалявам да го чуя — каза Рълф, но в тона му нямаше и капка съжаление. — Аз съм Рълф, кормчията на „Южен вятър“. Екипажът може и да изглежда малко по-мърляв и див, но опитът ме е научил на по-чистичкия, питомен, да нямам вяра. Подбрал съм тези мъже собственоръчно и мога да гарантирам, че си разбират от работата. Трън ще гребе на най-сигурното място — точно под брадата ми. Ще се отнасям с нея с бащинската топлота и здрава ръка, като към своя дъщеря.