Трън извъртя с досада очи, но очевидно си хабеше усилията.
— О, имаш деца? — попита майка ѝ.
— Двама синове, но не съм ги виждал от години. Боговете избраха да ме разделят от семейството ми.
— Някакъв шанс да направят същото и с мен? — промърмори сърдито Трън.
— Шшшт — изсъска ѝ майка ѝ без да откъсва поглед от Рълф. И в частност — от тежката златна верига на врата му. — За мен ще е огромна утеха да знам, че мъж от такава величина ще се грижи за дъщеря ми. Опърничава или не, Хилд е всичко, което имам на този свят.
Много силен вятър и, със сигурност, много силен ейл бяха положили постоянна руменина по бузите на Рълф, но на Трън ѝ се стори, че в този момент те почервеняха още повече.
— Колкото до „мъж от такава величина“, малцина биха се съгласили, но що се отнася до това да се грижа за нея, обещавам да дам всичко от себе си.
Майка ѝ го дари с престорена усмивка:
— Какво повече мога да искам?
— Богове… — изсъска Трън и се обърна на другата страна. Ако мразеше нещо повече от това да ѝ нареждат, това беше да я игнорират.
Молитвоплетецът Бриньолф беше заклал някаква злощастна животинка и омърлян до китките, мажеше кръвта ѝ по гълъбите на носа на „Южен вятър“. Мажеше и виеше молитви към майка Море, Тя-която-избира-посоката, Той-който-направлява-стрелата и още дузина малки богове, за които Трън не беше и чувала. Тя не си падаше по молитвите, пък и се съмняваше, че природата и времето ги е грижа за тях.
— Какво прави момиче в бойния екипаж на кораб?
Трън се обърна и видя, че някакво момче се е промъкнало незабелязано зад гърба ѝ. Прецени, че беше на около четиринайсет, слаб и чевръст, с искрящи очи, светло кестенява коса и набол мъх по острата брадичка.
— Искаш да кажеш, че нямам място тук, така ли? — изгледа го навъсено тя.
— Не аз избирам екипажа. — Той сви непринудено рамене. — Просто питам как става така?
— Я да я оставиш на мира! — Една дребничка, слаба жена го плесна зад врата. — Не ти ли казах да си намериш нещо полезно за вършене? — Тя го побутна към „Южен вятър“ и Трън видя на гърдите ѝ да се поклащат провесени на връв бронзови теглилки, което я правеше или търговец, или отговорник за склад, жена, на която е поверено да претегля вярно и справедливо.
— Аз съм Сафрит — каза жената и постави ръце на хълбоците си. — Младежът с многото въпроси е синът ми, Кол. Тепърва има да открива, че колкото повече научаваш, толкова повече осъзнаваш собственото си невежество. Не искаше да обиди никого.
— Нито пък аз — отвърна Трън. — Но изглежда успявам въпреки това.
— На някои просто се отдава с лекота — усмихна ѝ се приветливо Сафрит. — Аз съм тук да наглеждам склада, да готвя и да държа под око стоката. Така че долу лапите, ясно?
— Мислех, че отиваме да търсим съюзници? И стока ли караме?
— Кожи, кехлибар, моржови бивни и… други неща. — Сафрит погледна свъсено към обкантеното с желязо сандъче до мачтата, оковано с верига за палубата. — Мисията ни е да говорим с думите на баща Мир, но кралица Лейтлин плаща експедицията.
— Аха! Ето ти жена, която никога през живота си не е изпускала добра сделка!
— Че защо да го правя?
Трън се сепна за пореден път и когато се обърна, се озова лице в лице, на не повече от крачка от кралицата. Някои хора изглеждаха по-впечатляващи отдалече, но това не важеше за Лейтлин. Беше по-лъчезарна от майка Слънце и по-сурова от майка Война, големият златен ключ от хазната блестеше на гърдите ѝ, а строените зад гърба ѝ роби, стражи и прислужници представляваха всяваща страхопочитание тълпа.
— О, богове… ъъ, исках да кажа, кралице моя. — Трън се свлече нескопосано на коляно, залитна напред и едва се удържа да не се хване за роклята ѝ, за да не падне по очи. — Съжалявам, никога не ме е бивало много в колениченето…
— Може би трябва да се упражняваш повече. — Макар и почти на една възраст, кралицата беше пълна противоположност на майка ѝ. Вместо мекушава и нерешителна, тя бе корава и бляскава като шлифован диамант, директна и недвусмислена като юмрук в лицето.
— За мен е чест да плавам в твоята експедиция — изпелтечи Трън. — Кълна се да служа вярно на сина ти… ъъъ, на отец Ярви исках да кажа — поправи се тя, осъзнавайки, че той вече не ѝ е син. — Ще служа вярно на пастора ти…
— Ти си момичето, което се закле да хвърли добър пердах на едно момче, малко преди той да опердаши теб. — Златната кралица повдигна многозначително вежда. — Глупакът се хвали с това, което ще направи. Героят просто го прави. — Тя щракна с пръсти и занарежда на изтичалия до нея роб, докато се отдалечаваше.