„Сега ставай“ — каза баща ѝ — „с лежане по гръб не се побеждава.“
Трън се претърколи тромаво, кесийката се изплъзна от пазвата ѝ и увисна на връвта около шията ѝ. Цялото ѝ лице пулсираше от болка.
Една студена вълна плисна нагоре по брега и обля коленете ѝ. Видя Сордаф да стоварва крак и чу как нещо изпука като прекършена съчка. Опита да се надигне, но ботушът на Раук се вряза в ребрата ѝ и я претърколи настрани. Задави се в кашлица.
Вълната се отдръпна, кръвта по горната ѝ устна гъделичкаше, закапа на едри капки по мокрия пясък.
— Да спрем ли? — долетя отнякъде гласът на Едуал.
— Казах ли да спрете? — чу се този на Хъннан. Трън стисна здраво дръжката на меча за един последен опит.
Видя Раук да пристъпя за пореден ритник. Успя да хване крака му във въздуха, стисна го в прегръдка и се надигна рязко нагоре, крещейки с пълно гърло и той политна назад, размахал безпомощно ръце. Хвърли се към Едуал, или по-скоро залитна насреща му. Майка Море, баща Земя, намръщената физиономия на Хъннан и лицата на момчетата се сляха в шеметна вихрушка. Едуал я сграбчи, не толкова колкото да я повали на земята, а по-скоро сякаш искаше да я задържи на крака. Тя се вкопчи в рамото му, усети китката ѝ да се усуква и мечът да се изплъзва от ръката ѝ, докато залиташе покрай него, после се свлече отново на колене. Докато се извръщаше, щитът ѝ провисна на скъсания ремък. Трън се изплю на земята, изруга и замръзна на място.
Сордаф стоеше като истукан, с увиснал в ръка меч, зяпнал.
Раук лежеше по гръб, облегнат на лакти върху мокрия пясък, зяпнал.
Видя сред момчетата Бранд, зяпнал с широко отворена уста. Всички бяха зяпнали в нещо.
Едуал понечи да проговори, но от устата му излезе само гърлено клокочене. Изпусна тренировъчния меч и вдигна немощно ръка към шията си.
От нея, от едната страна, стърчеше дръжката на тренировъчния меч на Трън, чието дървено острие се беше пречупило под ботуша на Сордаф. От другата стърчеше, лъскав и почервенял, острият връх не останалата дебела треска.
— Богове — прошепна някой.
Едуал се свлече на колене и от устата му бликна кървава пяна.
Мастър Хъннан го прихвана преди да падне на една страна. Бранд и неколцина други се скупчиха около тях. Всички закрещяха един през друг. Трън не можеше да различи думите от бумтенето на сърцето си.
Не можеше да помръдне от място, просто се поклащаше леко, с изтръпнало от болка лице и разпиляна, шибана през очите ѝ от вятъра коса. Чудеше се дали това не е просто кошмар. Трябва да е кошмар. Молеше се да е. Затвори очи и ги стисна здраво, стиска колкото сила имаше.
Точно както когато я поведоха да види баща си, блед и леденостуден, под купола на Залата на боговете.
Но тогава не беше просто кошмар, не беше и сега.
Когато отвори рязко очи, момчетата все още бяха скупчени на колене около Едуал и тя виждаше само отпуснатите му, леко разтворени стъпала. По пясъка потекоха тъмни струйки. Майка Море изпрати вълна, която ги пое, направи ги червени, после розови и накрая отнесе със себе си.
И за пръв път от много време насам Трън беше истински изплашена.
Хъннан се изправи бавно и се извърна към нея. Беше винаги намръщен, особено когато извръщаше поглед към нея. Но този път Трън видя в очите му непознато пламъче.
— Трън Бату. — Той насочи към нея почервенял показалец. — Назовавам те убиец.
В сянката
„Прави добро“, му каза майка му в деня, в който умря. „И винаги стой в светлото.“
На шестгодишна възраст Бранд нямаше представа какво означава да правиш добро. Сега, на шестнайсет, все още не беше сигурен, че разбира. Така де, ето го сега, уж най-щастливият миг в живота му, а той го пропилява в догадки що е то добро.
Да стоиш на стража край Черния трон, е огромна чест. Приет сред воините от Гетланд, в очите на богове и хора. Малко ли пот беше хвърлил? Или малко кръв пролял? Не беше ли заслужил това място? Откакто се помнеше, мечтаеше един ден да стои рамо до рамо с братя по оръжие върху свещения каменен под на Залата на боговете.
Но в момента нямаше усещането, че стои в светлото.
— Безпокоя се за това нападение над островитяните — казваше отец Ярви, връщайки спора в отправната му точка, както обикновено правеха пасторите. — Върховният крал забрани да се вадят мечове. Ще го приеме като много тежка обида.
— Върховният крал забранява всичко — отвърна му бременната кралица Лейтлин, поставила длан върху издутия си корем — и всичко приема като тежка обида.
До нея крал Удил се наведе напред от Черния трон:
— А същевременно заповядва на островитяни, ванстерландци и на всички останали псета, върху които успее да наложи волята си, да извадят мечове срещу нас.