— Съберете дърва за огън — нареди Сафрит.
— Сухи дърва? — попита Кол, подритвайки из купчините гнили, довлечени от реката клони.
— Горят по-лесно.
— Ти не, Трън. — Скифър се беше облегнала на едно от резервните гребла, чиято лопата стърчеше високо над главата ѝ. — Денем принадлежиш на Рълф, но по здрач и на зазоряване си моя. Докато има светлина, ще тренираме.
Трън присви очи към мрачното, сиво небе, надвиснало ниско над унилата, сива земя:
— На това светлина ли му казваш?
— Враговете ти ще чакат ли до сутринта, ако могат да те убият в тъмното?
— Какви врагове?
— За боеца всеки е враг — присви очи Скифър.
Точно думите, които самата Трън не веднъж бе казвала на майка си. Но не звучаха така лековато, както когато ги чуеш от друг.
— Кога ще почивам, тогава?
— В песните за велики герои често ли се пее за почивки?
Трън видя Сафрит да раздава на екипажа тънки пити хляб и устата ѝ се напълни със слюнка.
— Споменава се ядене.
— Да тренираш на пълен стомах е на лош късмет.
След цял ден в надпревара с Бранд зад греблото, дори на Трън не ѝ бяха останали сили за бой, но си каза, че колкото по-скоро започнат, толкова по-скоро ще свършат.
— Какво ще правим? — попита тя.
— Аз ще се опитам да те ударя. Ти ще се опиташ да не бъдеш ударена.
— С греблото?
— Че защо не? Да удариш и да не бъдеш ударен е в основата на всеки бой.
— Никога не бих се досетила — промърмори сърдито Трън.
Не успя дори да се стресне, когато Скифър я зашлеви с опакото на ръката. Започваше да свиква с шамарите.
— Ще те удрят и когато това стане, силата от удара не бива да те замайва, болката не бива да те забавя, изненадата не бива да те разколебава. Ще се научиш да удряш без милост. Ще се научиш да понасяш ударите без страх. — Скифър насочи греблото напред и лопатата се запоклаща пред гърдите на Трън. — Но все пак те съветвам да опиташ да ги избягваш. Ако можеш.
И Трън определено опита. Първоначално заляга под тях, извива се покрай тях, прескача ги, претъркулва се през глава. После просто се препъва, залита, подхлъзва се и пълзя на четири крака. В началото се опитваше да намери пролука покрай греблото, с надеждата да докопа Скифър, но бързо установи, че само това да се държи настрана от него изстискваше до капка силите ѝ. Греблото сякаш изскачаше отвсякъде, тряска я по главата и раменете, ръга я в ребрата и корема и тя пъшка и ахка, пищя от изненада, когато подкосяваше краката ѝ.
Миризмата от готвенето на Сафрит караше стомахът ѝ да къркори. Мъжете от екипажа ядяха, пиеха, разперваха пръсти пред огъня и се изтягаха на лакти. Гледаха, кикотеха се и залагаха на това колко още ще издържи. И така докато от слънцето не остана само бледо, светло сияние на западния хоризонт, а Трън не подгизна до кости, омазана с кал от глава до пети, насинена и останала без дъх.
— Искаш ли сега ти да опиташ да ме удариш? — попита я Скифър.
Ако в този момент имаше нещо на този свят, способно да я накара да хване отново гребло, това беше възможността да фрасне Скифър с него.
За съжаление, възрастната жена имаше друго предвид.
— Бранд, я ми донеси онзи прът.
Той обра дъното на паницата си, изправи се без да сваля от раменете одеялото си и донесе нещо на Скифър. Оказа се прът от грубо излято желязо, с дължината на меч, но поне пет пъти по-тежък.
— Много благодаря — каза ехидно Трън.
— Е, какво можех да направя?
Искаше ѝ се само да го види да докарва отново онова глуповато изражение на лицето, както когато Хъннан изпрати срещу нея трима, за да ѝ откраднат мечтите.
— Какво ли въобще можеш ти? — Не беше честно може би, но в момента не ѝ беше до справедливост. С нея никой никога не се отнасяше справедливо.
Бранд сбърчи чело и отвори уста като да каже нещо, но явно размисли, тръгна обратно към огъня, увесил рамене и се загърна в одеялото.
— Точно така! — провикна се след него Трън. — Иди си поседни! — Жалко от нейна страна, предвид че би дала мило и драго да направи същото.
Скифър намъкна щит на ръката ѝ:
— Е, какво чакаш? Удари ме.
— С това? — Искаше се истинско усилие просто да държи напред проклетото нещо. — Предпочитам с греблото.
— За боеца всичко е оръжие, забрави ли? — Скифър почука с кокалчетата си по челото ѝ. — Всичко. Земята. Водата. Онази скала. Главата на Досдувой.
— Ъ? — изръмжа гигантът и вдигна поглед.
— От главата на Досдувой ще излезе страховито оръжие, от мен да го знаеш — каза Одда. — Корава е като камък.
Разнесе се смях, но на Трън той прозвуча като чужд, непознат език, докато претегляше в ръка железния прът.