— Засега това е оръжието ти. Ще изгради сила в ръцете ти.
— Мислех, че със сила не мога да победя.
— Но може да загубиш заради слабост. Успееш ли да въртиш пръта достатъчно бързо, че да ме удариш, след това мечът ти ще е по-бърз от светкавица и по-смъртоносен от нея. Почвай. — Скифър ококори очи насреща ѝ и изписука престорено, имитирайки я. — Или може би това не е честно?
Трън стисна зъби с всичка сила, намести стъпала, нададе боен вик и се зае с пръта. Не беше лесна работа. Едва няколко замаха и ръката ѝ пламна от болка — от рамото до върха на пръстите. Прътът я повлече с тежестта си, вдигна облаци кални пръски от земята, а когато един от ударите му попадна в жаравата — и облак искри и вълна от негодувание от екипажа.
През това време Скифър се носеше в странния си танц, избягваше тромавите удари на Трън с лекота и я оставяше да залита безпомощно покрай себе си. От време на време избиваше небрежно пръта с щита си като не спираше да крещи наставления, които Трън едва успяваше да осмисли, камо ли да изпълни.
— Не така, опитваш се да водиш, а трябва да следваш оръжието. Не така, повече китка. Не, вкарай рамото. Оръжието е продължение на ръката! Не, под ъгъл, под ъгъл, ето така. Не така, вдигни рамото. Не, разтвори повече краката. Това е твоята земя! Владей я! Ти си кралицата на тази кал! Опитай отново. Не. Отново. Не. Отново. Не, не, не, не, не. Не!
Трън изкрещя и запрати пръта в калта. Скифър изкрещя, изблъска я с щита и я просна по гръб.
— Никога не сваляй гарда! Направиш ли го, мъртва си. Разбираш ли?
— Разбирам — изсъска през зъби Трън.
— Хубаво. Да видим дали в лявата ти ръка няма повече живец.
Когато Скифър най-после сложи край на тренировката, баща Луна се усмихваше на небето и нощта беше огласена от жабешки хор. Освен неколцината оставени на стража, екипажът спеше дълбоко и хъркаше гръмогласно, увит в одеяла, кожи, а малцина щастливци — в чували от съшити тюленови кожи. В червеникавата светлина на догарящия огън се виждаха облачетата па̀ра от дъха им.
Сафрит седеше кръстосала крака, положила главата на спящия Кол в скута си и галеше нежно косата му.
— Заделих ти малко. — Тя ѝ подаде паница.
Трън увеси глава, посърнала, с изкривено в гримаса лице. Срещу присмех, болка и омраза имаше здрава броня, но тази малка проява на състрадание я свари неподготвена и от гърлото ѝ се изтръгна хлипане.
— Всичко ще е наред — каза ѝ Сафрит и я потупа по коляното. — Ще видиш.
— Благодаря — прошепна тя, започна да тъпче студената яхния в устата си и да облизва лакомо пръсти.
Стори ѝ се, че видя очите на Бранд да проблясват отворени, когато го избута да ѝ направи място. Той се обърна на една страна и на свой ред избута Одда, който изскимтя протяжно в неспокойния си сън. В този момент Трън можеше да легне и между трупове. Не си направи труда да си сваля ботушите дори, просто се строполи на още топлата от тялото на Бранд земя.
Унасяше се в сън, когато Скифър придърпа нагоре одеялото ѝ и я зави.
Гневът на боговете
Дните се сляха в мъгла от гребане, скърцане на дърво и плискане на вода в бордовете на „Южен вятър“. Трън стискаше зъби при всяко загребване, напрягаше очи нагоре по реката, а отец Ярви стоеше с ръце на гърба, стиснал юмрука на сакатата си ръка в този на здравата. Кол не спираше да задава въпроси, а майка му — да го скастря. Вечер край огъня мъжете разказваха истории, сенките играеха по белязаните им лица, после Бранд заспиваше под съпровода от нестихващия ропот от наставленията на Скифър, звънтенето и тропота от оръжията и пъшкането на Трън.
Не можеше да каже, че я харесва, но не можеше и да отрече, че ѝ се възхищава. За това как не се отказваше, въпреки че всичко беше срещу нея и как, колкото и да падаше, винаги ставаше отново на крака. Това изискваше истинска смелост. Щеше му се и той да имаше такава.
Понякога се натъкваха на села по брега, които не принадлежаха на никой крал или господар. Сгушени в извивките на реката рибарски колиби с торфени покриви, кирпичени съборетини, които овчари деляха с добитъка си, сгушени под стрехите на вековна гора — обители, в сравнение с които колибата на Бранд и Рин беше същински палат. Гледката им го разнежваше и извикваше приливи на тъга по дома. Отец Ярви успяваше да изтъргува кога мляко, кога ейл, кога дори цяла коза — очевидно знаеше всеки език, говорен от хора и зверове по тези земи — но едно така и не успя да размени — усмивка. Усмивките може и да не струваха нищо, но явно бяха най-дефицитната стока по тази част от течението на „Божествена“.
Разминаваха се с кораби и лодки, плаващи на север и понякога екипажите им ги изпровождаха с навъсени, предпазливи погледи, а друг път извикваха за поздрав. И в двата случая обаче Рълф ги държеше под око чак докато не се скриеха от поглед, а черният му лък — страховито оръжие, почти колкото човешки бой, направено от ръбатите рога на звяр, какъвто Бранд не беше виждал, не искаше и да вижда — беше неизменно в ръката му.