— Внимателно! — направляваше ги отец Ярви. — Бавно! Малко към мен! Точно там! Спускай!
Положиха кораба на шестте бъчви и Одда изпищя и взе да тръска ръка — беше си прещипал пръстите — но освен него, други жертви нямаше и „Южен вятър“ лежеше стабилно по гръб. Вир-вода, изтощени и запъхтени, хората от екипажа му се шмугнаха под бордовете и наклякаха сгушени един в друг в тъмнината отдолу.
— Добра работа — каза Рълф и гласът му отекна странно под палубата. — Май ще излезе все пак екипаж от тази шайка глупаци. — Той се засмя, последваха го други и скоро всички се смееха от сърце, тупаха се по раменете, прегръщаха се, защото знаеха, че наистина бяха свършили добра работа и че общите им усилия ги бяха сближили.
— Същинска тронна зала — каза Досдувой и потупа дъските над главата си.
— За която в такова време съм повече от признателен — добави Одда.
Отвън валеше като из ведро и дъждът се стелеше на пелени и течеше на капчуци от бордовете на „Южен вятър“, които в момента служеха за стрехи. Чуха гръмотевица да пада съвсем наблизо, а вятърът нахлу ледено студен под бордовете. Кол се сгуши в Бранд и той го прегърна през рамо, точно както някога правеше с Рин, когато бяха деца и нямаха и толкова покрив над главите. Усещаше Трън от другата си страна — коравото ѝ като дърво рамо беше притиснато в неговото — и му се прииска да прегърне и нея, но мисълта за юмрук в лицето го възпря.
Сигурно трябваше да ѝ каже, че той отиде да говори с отец Ярви. И че това му коства мястото на кралски кораб. Това вероятно би я накарало да се позамисли следващия път, когато решеше да го удари с греблото си. Или поне да сложи край на заяждането ѝ.
Но боговете му бяха свидетели, че не го биваше в казването на неща, още по-малко на нея, пък и колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше. Не изглеждаше като правене на добро това, да я натовари с такъв дълг към него.
Затова мълчеше, притиснал рамо в нейното. Усети я да подскача стреснато, когато нещо изтрополи по дървото отгоре.
— Градушка — прошепна Скифър. Тропотът се усили, и още, и още, заприлича на ударите на секири в щитове. Едни поглеждаха боязливо нагоре, други се снишаваха към земята, трети покриваха глави с ръце.
— Погледни това. — Фрор взе в ръка един от ледените късове, изтърколил се под кораба. Беше ръбеста, покрита с бабуни ледена топка с размерите на юмрук. В сумрака навън Бранд видя още такива да млатят здраво земята, да отскачат и да се търкалят по нея.
— Боговете са ни ядосани, нали? — обади се Кол.
— Това е просто замръзнал дъжд — отвърна отец Ярви. — Боговете се гневят на тези, които не са подготвени и помагат на онези, които имат добри приятели до себе си, добри мечове в ръцете и здрав разум в главите. Тревожете се повече за това, което вие правите, вместо за това, какво боговете ще направят. Такъв е съветът ми.
Но въпреки съвета му, Бранд чу много молитви. Не го биваше в избирането на правилния бог, иначе сигурно и той би казал някоя.
За разлика от него, Скифър ломотеше на поне три езика, нито един от които познат.
— На Единствен бог ли се молиш или на многото? — попита я.
— На всичките. А също така и на рибешкия бог на народа бания, на трите духа на шенд, на великия осморък Топал, за когото алюкци вярват, че в края на дните ще погълне света. Един приятел в повече никога не е излишен, момчето ми, права ли съм?
— Ъъ… предполагам?
Досдувой надникна унило под борда:
— Аз започнах да почитам Единствен бог, защото проповедниците ѝ ми казаха, че тя ще ми донесе добър късмет.
— И как е? — попита го Кол.
— Засега, нищо. Но може би аз не съм се отдал напълно на вярата.
Одда се изплю на земята:
— За Единствен бог никой поклон не е достатъчно нисък.
— В това отношение си приличат с баба Вексен — промърмори отец Ярви.
— А ти на кого се молиш? — попита той Трън, чиито устни мълвяха шепнешком, а ръката ѝ стискаше нещо, висящо на кожена връв на шията ѝ.
— Аз не се моля. — Очите ѝ проблеснаха в тъмното, когато тя извърна сърдит поглед към него.
— Защо?
— Някога се молих за баща ми — отвърна тя след кратко мълчание. — Сутрин и вечер, на всеки бог, чието име знаех. На две дузини от проклетите копелета. Но той пак умря. — Тя се обърна на другата страна и отдръпна рамото си от неговото.
Навън бурята продължи да бушува.
Готов или мъртъв
— Богове — прошепна Бранд.
Елфическите руини притискаха бреговете от двете страни — извисяващи се кули, каменни блокове и кубове, блестящо на бледата светлина на слънцето елфическо стъкло.
Тук „Божествена“ течеше толкова широка, че приличаше повече на езеро, отколкото на река, а от плитчините ѝ стърчаха натрошени каменни „зъби“ и мъртвешки „пръсти“ от усукан метал. Всичко беше обвито в бръшлян и обрасло в трънлив пущинак, през който се провираха фиданки. Не се чуваше птичи глас, едничко насекомо не жужеше над черната вода и само потапянето на греблата нарушаваше гладката ѝ като стъкло повърхност. И въпреки това Трън беше настръхнала, имаше чувството, че я наблюдават от всеки зеещ прозорец.