— Говори се? — Скифър облещи широко очи. — Истина и лъжа стават неразличими, когато ги вплетеш в тъканта на платното, наречено „говори се“.
— Ти сама каза, че владееш магия.
— Вярно е. Достатъчно магия, че да сътворя куп злини и недостатъчно, че да направя нещо кой знае колко добро. Така стоят нещата с магията.
— Ще ми покажеш ли?
— Млад и необуздан си — изсумтя Скифър. — Не знаеш какво искаш, момче. — В този момент гребяха в сянката на гигантска стена, чиято основа беше под водата, а горният ѝ край беше пречупен и представляваше бъркотия от щръкнали във всички посоки парчета метал. — Магията, издигнала този град, е същата, която го е превърнала в руина. Тя крие ужасяващи рискове и идва на непоносима цена. Винаги има ужасна цена. На колко богове знаеш имената?
— На всичките — отвърна Кол.
— Тогава се моли на всички тях никога да не видиш магия. — Скифър изгледа сърдито Трън. — Сваляй ботушите.
— Защо? — примига озадачено тя.
— За да се порадваш на добре заслужена почивка от гребането.
Трън и Бранд се спогледаха и той сви рамене. Прибраха греблата и тя събу ботушите си. Скифър свали наметалото си и го преметна през руля. После извади меча си. Трън никога досега не го беше виждала извън ножницата — имаше дълго, тънко, леко закривено и остро като бръснач острие, в което майка Слънце се оглеждаше като в огледало.
— Готова ли си, гълъбче?
Изведнъж почивката от гребането не ѝ изглеждаше толкова примамлива.
— За какво? — попита Трън с изтънял от тревога глас.
Като по чудо, чист инстинкт и никаква мисъл, тя успя да вдигне греблото пред лицето си и острието на Скифър се заби в дървото между ръцете ѝ.
— Ти си луда! — изпищя Трън скачайки назад.
— Далеч не си първата, която ми го казва. — Скифър посегна да я промуши и тя отскочи наляво, после надясно, накрая се прехвърли през свалената мачта. — Приемам го като комплимент. — Тя се ухили и размаха рязко меча пред себе си, което накара гребците да се дръпнат уплашено назад. — Приемай всичко като комплимент и никой няма да успее да те обиди.
Тя се хвърли напред и Трън се шмугна под мачтата и чу мечът ѝ да удря дървото над главата ѝ — два пъти в бърза последователност.
— Хей, резбата ми! — извика Кол.
— Дялкай около резките! — отвърна сърдито Скифър.
Трън се спъна във веригата на сандъчето и се стовари в скута на Одда. Грабна окачения на борда до него щит и успя да парира веднъж меча на Скифър, преди тя да го изскубне от ръцете ѝ, да я срита в корема и просне по гръб на палубата.
Докопа едно навито въже и го запрати в лицето на възрастната жена, после посегна към меча на Фрор, но той я плесна през ръката.
— Имаш си меч! — каза ѝ.
— В сандъка ми е! — почти проплака тя, претърколи се през греблото на Досдувой, скри се зад гърба му и надникна над едно от огромните му рамене.
— Бог да ми е на помощ! — извика той, когато острието Скифър се стрелна покрай ребрата му от едната страна, после от другата, пронизвайки ризата му.
Трън продължи да избягва отчаяно острието на меча, но носът на кораба, откъдето отец Ярви наблюдаваше усмихнат гонитбата, приближаваше с всяка крачка.
— Спри! — извика накрая тя и протегна умолително напред трепереща длан. — Моля те! Дай ми шанс!
— Спират ли яростните нискоземци пред враговете си? Ще спре ли Ийлинг Светлия, ако го помолиш? Гром-гил-Горм ще ти даде ли шанс?
Скифър замахна отново с меча и Трън скочи покрай Ярви, успя да запази равновесие върху най-горната подсилваща греда на борда, оттам, с една широка крачка, се озова на парапета му и отскочи, полетя във въздуха покрай кораба и се приземи върху първото гребло от външната страна на борда. Усети как то се огъна под тежестта ѝ и се разклати, когато гребецът от другата страна се опитваше да го удържи. Разперила ръце настрани, прескочи върху следващото гребло, а босите ѝ стъпала се извиха около мокрото дърво. Да спре дотук, да размисли, бяха равносилни на поражение. Оставаше ѝ единствено да хукне покрай борда, с широки скокове, над блестящата повърхност на водата, от едно скърцащо гребло на следващото. Одобрителните викове на екипажа кънтяха в ушите ѝ.
Тя изкрещя възторжено, опиянена от вълнение и продължи да тича. Усещаше вятъра по лицето си, пълнеше широко отворената ѝ уста. Бягането по греблата беше славен подвиг, често възпяван, но рядко предприеман. Радостта ѝ обаче се оказа кратка. „Южен вятър“ имаше само шестнайсет гребла на всеки борд и краят им се виждаше. Стигна последното, видя Бранд надвесен през борда, протегнал ръка към нея, разперил пръсти. Трън посегна към протегнатата му ръка, той сграбчи ръкава на ризата ѝ…