Греблото я фрасна в ребрата, ръкавът ѝ се разпра и тя пльосна във водата с главата напред. Изскочи на повърхността, сред балончета въздух, с отчаяно отворена за дъх уста.
— Добър опит! — извика Скифър от рулевата платформа, преметнала небрежно ръка през врата на Рълф. — Плуването е по-добра тренировка от гребането! Ще спрем за през нощта няколко мили по-нагоре по реката, ще те чакаме там.
— Мили? — Трън плесна гневно ръка във водата.
Гневът ѝ не спря „Южен вятър“. Ако постигна някакъв ефект, той бе гребците да усилят темпото. Бранд продължаваше да протяга ръка през борда, с онова негово глуповато изражение на лицето, после сви рамене.
— Ще ти пазя ботушите! — понесе се над водата гласът на Скифър.
Крещейки ругатни при всяко загребване, Трън заплува след кораба, оставяйки руините зад гърба си.
Сърбеж
Бранд се строполи тежко, дървеният меч излетя от ръката му и той се запремята с пъшкане по склона. Накрая се просна по гръб и простена. Виковете на екипажа кънтяха в главата му.
Остана да лежи по гръб, загледан в притъмняващото небе, посинен, изтръпнал от болка, с разбито на пух и прах достойнство. Ако трябваше да гадае, беше подкосила глезените му, отново, но този път нямаше представа как точно успя да го направи.
Трън заби меча си в осеяната с туфи поляна, където бяха очертали тренировъчния квадрат и му подаде ръка:
— Три подред ли станаха или четири?
— Пет — изръмжа Бранд, — както много добре знаеш. — Остави я да го вдигне на крака. По принцип не можеше да си позволи много гордост, а двубоите с нея имаха пагубен ефект върху малкото му останала такава. — Богове, станала си много бърза. — Разкърши с изкривено от болка лице гръб, още изтръпнал от ботуша ѝ. — Като змия, но не толкова милостива.
Трън се ухили доволно и избърса малко кръв от носа си — единственото, което бе успял да ѝ причини в пет двубоя. Не го каза като комплимент, но очевидно тя го прие като такъв, Скифър също.
— Мисля, че младият Бранд отнесе достатъчно бой за един ден — провикна се възрастната жена към екипажа. — Убедена съм, че сред вас има окичен със сребърни гривни герой, с достатъчно кураж да се изправи срещу ученика ми, права ли съм?
До неотдавна подобно предложение щеше да предизвика бурен смях. Мъже, които бяха нападали всеки непристъпен скалист бряг по земите около Разбито море. Мъже, за които меч и кръвна вражда бяха закон, а стената от щитове — дом. Мъже, които накуп бяха пролели достатъчно кръв за кораб да плава в нея. Да се бият с някакво пернато през устата момиче?
Никой не се смееше.
В продължение на седмици я гледаха да тренира в слънце, студ и дъжд. Виждаха я да пада и става на крака, отново и отново, докато не ги заболяваше само от гледане. В продължение на месец ударите на оръжията ѝ им бяха приспивна песен, а бойните ѝ викове — кукуригането на петел на зазоряване. Ден подир ден я виждаха да става по-бърза, по-силна и по-умела. Ужасяващо умела, с меч в едната ръка и секира в другата. На всичкото отгоре беше усвоила пиянското залитане на Скифър и вече не беше възможно да отгатнеш нито къде ще е тя, нито къде ще са оръжията ѝ в следващия момент.
— Не ви го препоръчвам — каза им Бранд докато сядаше до огъня и опипваше внимателно прясната рана на главата си.
Трън завъртя ловко дървената секира все едно беше просто клечка:
— На никой ли не му стиска?
— Проклета да си, момиче! — Одда скочи на крака. — Ще ти покажа какво може един истински мъж!
Одда първо ѝ показа как истинският мъж вие от болка, когато го фраснат в чатала с дървен меч, после ѝ показа най-успешния опит, който Бранд бе виждал, да отхапе парче от собствения си щит и накрая ѝ показа калния си задник, докато прелиташе през един трънлив храст, за да се пльосне в локвата от другата му страна.
Той се надигна на лакът, омазан до ушите в кал и изсекна малко мътна вода от носа си:
— Стига ли ти толкова? — попита я.
— На мен ми стига. — Досдувой се надигна бавно и взе изпуснатия от Одда дървен меч. Изправи се в цял ръст и изпъчи огромни гърди. Дървеният меч приличаше на играчка в масивния му юмрук.
Трън вирна предизвикателно брадичка:
— Големите дървета падат най-тежко.
Че беше трън в задника на целия свят, беше, но Бранд установи, че неволно се усмихва. Не можеше да ѝ се отрече, че колкото и всичко да бе срещу нея, тя никога не се отказваше.
— Това дърво ще отвръща на ударите ти — каза Досдувой, разтвори широко стъпала и зае бойна стойка.
Одда се върна, седна до огъня и взе да разтрива едната си ръка:
— Ако оръжията бяха истински, това щеше да е история с различен край, така да знаете!