Кол вдигна очи от водата и се облещи насреща ѝ:
— Ъъъ…
— Нали? Скифър ме остави да се наспя. — Тя се усмихна и зарея поглед над реката. За пръв път „Божествена“ отговаряше на името си. Годината напредваше и майка Слънце ставаше по-ярка и гореща с всеки изминал ден. В гората чуруликаха птички, а над водата жужаха насекоми. Провисналите над водата клони на дърветата бяха обсипани с бели цветове и тя пое с пълни гърди аромата им и издиша доволно. — Имам чувството, че денят ще бъде чудесен. — Тя разроши игриво косата на Кол, обърна се и почти се сблъска с Бранд.
Той я зяпна и глуповатото изражение отново се изписа на лицето му:
— Трън…
— Да пукнеш дано. — Половин нощ лежа будна и мисли как точно ще му го върне на сутринта, но сега, когато моментът беше настъпил, успя да измисли само това. Избута го с рамо на разминаване и отиде до жаравата, край която беше насядал екипажът.
— Наяжте се добре — им казваше в този момент Рълф. — Сигурно днес ще стигнем до Прохода. Тогава ще ви е нужна всяка капка сила, че и повече, защото ще носим… кор… — Той се отнесе нанякъде, вторачен в нея, докато вървеше към огъня с паница в ръка.
— Няма нужда да спираш заради мен — каза му тя и надникна в котела. Тогава видя, че всички се бяха вторачили в нея и това я разтревожи.
Одда прихна и от устата му пръснаха трохи.
— Прилича на оскубана на половина четка! — викна той.
— На недостригано агне — каза Досдувой.
— На наполовина окастрена върба — промърмори Фрор.
— Оу, това ми харесва. Има поезия в това. Трябва по-често да говориш ти.
— А ти трябва да говориш по-малко, но животът е такъв, какъвто е — отвърна му Трън.
Откъм реката подухна и тя усети полъха необичайно хладен от едната страна на главата си. Погледна към рамото си и с изненада откри полепнали по него кичури коса. Протегна внимателно ръка, изплашена от това, което ще почувства, когато докосне главата си. Отдясно напипа обичайната плетеница, която минаваше за плитка. Лявата беше остригана неравномерно до кожа и пръстите ѝ се разтрепериха, когато заопипваха непознатата повърхност на черепа ѝ.
— Спиш на дясната си страна. — Скифър се наведе покрай нея и извади с два пръста парче месо от котела. — Направих каквото можах без да те будя. Лицето ти е така миловидно докато спиш.
— Каза, че няма да ме караш да го правя! — зяпна я Трън.
— Именно затова го направих вместо теб. — Възрастната жена ѝ се усмихна, сякаш чакаше благодарности за услугата.
Дотук с вещицата със сърце и чудесния ден. Трън не знаеше да плаче ли, да крещи ли или да се нахвърли върху Скифър и впие зъби в лицето ѝ. Затова просто стисна в ръце глава и тръгна с бърза крачка към реката под съпровода на гръмогласния смях на екипажа.
Най-ценното притежание на майка ѝ беше малко сребърно огледалце. Трън непрекъснато ѝ се подиграваше, че го обича толкова много, защото е ужасно суетна, но знаеше, че истинската причина е, че ѝ беше от баща ѝ, донесено отдавна от Първия сред градовете. Тя лично мразеше да се оглежда в него. Лицето ѝ беше прекалено продълговато, а бузите силно хлътнали. Носът ѝ бе по-остър от необходимото, а погледът ѝ прекалено гневен. И въпреки това, сега на драго сърце би заменила този образ за кривото недоразумение на природата, което я гледаше от гладката повърхност на водата.
Помнеше вечерите, когато майка ѝ пееше тихо и решеше косата ѝ, а баща ѝ ги гледаше отстрани и се усмихваше. Помнеше смеха и топлината на ръцете им, когато я прегръщаха. Семейството ѝ. Домът ѝ. Стисна кесийката на гърдите си и се замисли колко жалка беше, че носи костите на баща си окачени на кожена връв. Но само това ѝ беше останало от него. Тя поклати огорчено глава и се загледа в грозното си отражение във водата. Ненадейно, нечие друго изникна до него — издължено, слабо и бледо.
— Защо ме доведе тук? — попита и плесна гневно длан върху двете отражения във водата.
— За да ми помогнеш в намирането на съюзници сред враговете ни — отвърна отец Ярви. — В намирането на помощ за Гетланд.
— В случай, че не си забелязал, не ме бива в сприятеляването.
— Всеки има недостатъци.
— Но защо мен? Защо плащаш на Скифър да ме учи да се бия?
Пасторът клекна до нея:
— Имаш ли ми доверие, Трън?
— Да. Ти ми спаси живота. — После се вгледа в бледосините му очи и се замисли за това доколко може да вярва на хитър и лукав човек като него. — Дадох ти клетва. Какъв избор имам?
— Никакъв. Затова ми имай доверие. — Той огледа съсипаната ѝ коса. — Може да отнеме време, докато свикнеш, но мисля, че ти отива. Придава ти необичаен и страховит вид. Неповторим вид.
— Хм — изсумтя Трън. — Необичаен е, в това спор няма.