— Естествено, да продадеш екипажа на кораб като роби носи повече печалба, отколкото да продадеш нещо на екипажа на кораб — въздъхна Одда и от начина, по който го каза, стана ясно, че говореше от опит.
— И е по-лесно, отколкото да влачиш цял кораб през гората — изпъшка Досдувой.
— Пазете си силите за вдигане — процеди през стиснати зъби Рълф. — Ще ви трябват.
С напредване на деня, майка Слънце прежуряше все по-силно с лъчите си, а около хората и воловете жужаха рояци тлъсти мухи. Потта течеше на струйки по остриганата част от главата на Трън, капеше на едри капки от челото ѝ, попиваше в кожения ѝ елек и караше кожата ѝ да сърби до болка. Мнозина се бяха съблекли до кръста, а неколцина бяха отишли и по-далеч. Одда беше останал само по ботуши и беше изложил на показ най-косматия задник, принадлежал на човек или дива твар.
Трън знаеше, че е по-добре да си гледа в краката, но откри, че погледът ѝ все по-често е насочен към Бранд от другата страна на кораба.
Останалите роптаеха, препъваха се и ругаеха под нос, но той мълчеше. Косата му беше залепнала по потното лице, беше се вторачил право напред и мускулите по едрите му рамене играеха докато вдигаше и теглеше безропотно. Това се казва сила. Такава сила имаше баща ѝ — здрав и непоклатим като самия баща Земя. Припомни си последните думи на кралица Лейтлин: „Глупакът се хвали с това, което ще направи. Героят просто го прави.“ Погледна отново към Бранд и ѝ се прииска да беше повече като него.
— Да, о, да — промърмори Сафрит и допря гърлото на меха с вода към напуканите устни на Трън, за да отпие без да пуска въжето. — На това казвам аз добре сложен младеж.
Трън извърна рязко очи и се задави с водата:
— Нямам представа за какво говориш.
— Разбира се, че нямаш. — Сафрит я изгледа замислено. — Сигурно затова не спираш да го зяпаш.
В един момент се разминаха с плувнали в пот нискоземци, които влачеха кораба си в обратната посока. Останали без дъх, двата екипажа не намериха сили за повече от просто кимване за поздрав. Трън имаше усещането, че гърдите ѝ изгарят, цялото тяло я болеше, от главата та чак до пръстите на краката.
— Не съм много по… гребането — изръмжа тя, — но съм повече от… сигурна, че предпочитам… да греба на кораб… отколкото да го нося… на ръце.
С един последен напън изтикаха „Южен вятър“ на билото на хълма и колелата спряха със скърцане на равното отгоре.
— Спираме за почивка! — обяви отец Ярви.
Думите му бяха посрещнати от хор от признателни въздишки. Вързаха въжетата за стволовете на околните дървета и изпопадаха изнурени в корените им.
— Слава на боговете — прошепна Трън, постави длани на кръста си и разкърши гръб. — Надолу ще е по-лесно. Няма как да не е.
— Предполагам, ще видим като тръгнем надолу — отвърна Бранд, засенчил с длан очи. След равното отпред земята наистина се спускаше надолу, но в далечината, забулена в мараня, се издигаше отново. Друг горист склон тръгваше нагоре, до било по-високо от това, на което стояха.
Трън го зяпна с отворена уста и безпомощно провиснала брадичка:
— От ден на ден пребиването с камъни ми изглежда като по-малко болезнения избор.
— Не е късно да си промениш решението — отвърна отец Ярви. — Може и да ни липсват удобства тук, но камъни ще се намерят.
Човекът, който се пребори с кораб
Мрачен и изтощен екипаж се измъкна от постелите на следващата сутрин — покрит със синини екипаж след цял ден изнурителен труд, пред когото стоеше поредният тежък ден. Дори Одда — загледан в спускащия се надолу горист склон и заветното, искрящо петънце вода в далечината — нямаше сили за шеги. — Поне е по нанадолнище — каза му Бранд.
— Ха! — изсумтя той и тръгна нанякъде.
Съвсем скоро Бранд разбра какво имаше предвид с това „ха“. Нагоре по склона предизвикателството се състоеше в теглене и бутане на „Южен вятър“. По нанадолнището обаче ставаше дума за удържането му да не полети надолу — не по-малко тежка работа, но много по-опасна. Нямаше достатъчно място по криволичещата пътека за воловете и затова една дузина от мъжете поеха тяхната работа. Те намотаха парцали по мазолести длани, увиха въжета около тях, намотаха ги още веднъж нагоре, през вече прежулени от работа ръце, оттам ги преметнаха през изнурени рамене и гърбове, подпъхнаха под тях сгънати одеяла и тръгнаха покрай кораба, по шест от всяка страна. Напрягаха сили да го държат да не подскача много по неравната, стръмна пътека, а Кол притичваше и мажеше с катран и мас колелетата всеки път, когато някое започнеше да пуши.