— Бавно! — ръмжеше Рълф, вдигнал ръка. — По-бавно!
— На думи е много лесно — изпъшка Бранд. Беше един от дузината с въжетата, естествено. Проблемът да си силен и да те бива във вдигането на товари е, че има ли нещо тежко за вдигане, хората просто ти правят място и ти се усмихват очаквателно. Беше вършил всякаква тежка работа, за да изкарва прехрана за себе си и Рин, но никога нещо толкова изнурително. Конопеното въже, увито около едната му ръка, минаващо през раменете и после увито около другата, беше подгизнало от пот и го прежуляше при всяка крачка. Краката му трепереха от напрежение, докато ботушите му се пързаляха надолу по изронената земя, сухи листа и борови иглички. Задушаваше се от прахоляка, вдигнат от вървящия пред него Одда, сепваше се при всяка внезапна ругатня на Досдувой зад него.
— Кога най-после ще стигнем проклетата река — кресна гневно през рамо Одда, докато чакаха да отместят едно паднало на пътеката дърво.
— Скоро ще можем да спуснем кораба в тази, която тече от мен. — Бранд разтърси глава и от мократа му коса хвръкнаха едри капки пот.
— Сафрит още не се е отдалечила с меха и водата, която току-що съм изпил, вече излязла от гърба и се е стекла по задника ми. — Обади се зад него Досдувой. — Ще ни кажеш ли как се сдоби с този белег, Фрор?
— Порязах се, докато се бръснех — извика ванстерландецът от другата страна на кораба. — Един съвет, никога не се бръсни със секира.
Трън и още четирима носеха мачтата и Бранд усещаше погледа ѝ в гърба си, остър като стрела, и се досещаше, че още е бясна за онова, което каза за майка ѝ. Не можеше да я вини. Не Трън хукна през глава и остави Рин сама самичка, нали? Май всеки път, когато изпускаше нервите си, всъщност беше, защото го бе яд на себе си. Знаеше, че трябва да ѝ се извини, но така и не намери точните думи, с които да го направи, никога не знаеше точните думи. Понякога прекарваше дни в мислене за това какво ще каже, а после, когато дойдеше време да го направи, от устата му се изливаха все грешните думи.
— Май по-добре повече да не си отварям устата — промърмори под нос.
— Никакви възражение от моя страна — чу Трън да казва някъде отзад и тъкмо се обърна, за да я нареди добре — нещо, за което беше убеден, че много скоро ще съжалява — когато усети рязко опъване на въжето. Залитна силно напред, нагази в купчина сухи листа и едва успя да запази равновесие.
— Дръж! — изрева Досдувой и опъна здраво въжето си. Нещо изплющя като камшик, възелът на въжето му се отвърза и той викна от изненада и полетя заднешком.
— Богове! — изпищя Одда преди да се просне по очи и повлече със себе си човека пред него, който изпусна въжето си и то хвръкна из въздуха като оживяло.
Някаква птица се вдигна с плясък на криле и „Южен вятър“ се лашна силно напред. Един от мъжете от другата му страна изкрещя, когато въжето му се изопна и го завъртя шеметно на място. Той събори Фрор и внезапно натежалият кораб понесе останалите напред като вейки.
Бранд видя Кол, приклекнал с кофа в ръка, с облещени от ужас очи пред тресящия се към него нос на кораба. Той опита да се дръпне от пътя му, но се подхлъзна, падна по гръб и изчезна под кила.
Нямаше време за мислене. И по-добре. Баща му все повтаряше, че не е голям мислител.
Бранд хукна с огромни скокове, встрани от пътеката, сред вихрушка от сухи листа, към най-близкото дърво — дебело, вековно чудовище с дълбоко вкопани в билото на хълма чепати корени — и го обиколи с въжето си.
Хората крещяха, чу скърцане и пращене на дърво, но не им обърна внимание. Опря един крак в дървото, после и другия. Изръмжа и изпъна крака, оттласна се от дървото, изпъна гръб, облегна се с цялата си тежест на въжето и остана да виси във въздуха, напряко на ствола като клон.
Де да беше и той от дърво обаче. Въжето бръмна като струна и се изопна с такава сила, че имаше чувството, че очите му щяха да изскочат. Конопът се приплъзна върху кората на дървото, запари в дланите и се впи в ръцете му. Бранд стисна зъби, затвори очи и се вкопчи с всички сили в омотаното в парцали въже. Стиска ги както Смърт стиска умиращия.
Тежко. Ужасно тежко, но веднъж нарамил товара, какво друго ти остава?
Усети „Южен вятър“ да помръдва със стържене и тежестта се усили, и още, и още, и от гърлото му се откъсна протяжен стон, но знаеше, че не може да пусне — отпуснеше ли макар и малко ръце, гръб или крака, въжето щеше да го прекърши на две.
Отвори леко очи. Слънцето надничаше през листата на дърветата. Кръв по треперещите му юмруци. Въжето около ствола на дървото пушеше. Далечно ехо от гласове. Въжето трепна и се приплъзна, вряза се в ръцете и гърба му като трион и Бранд изсъска през зъби.