— Защо спря.
— Винаги съм искал да бъда воин. Да си спечеля място в песните. Да плавам с екипаж. — Погледна към Одда и Досдувой, които се препираха за нещо, докато опъваха въжетата и Фрор, който клатеше с отвращение глава и се усмихна. — По-чист и почтен екипаж имах наум, но семейството не се избира. — Болката беше намаляла, но явно и езикът му се беше развързал. — Майка ми умря, когато бях малък. Каза ми да върша добро. Баща ми не ме искаше…
— Моят баща умря — каза Кол. — Много отдавна.
— Е, сега имаш отец Ярви. И всички тези братя. — Бранд улови за момент погледа на Трън, преди тя да се начумери и извърне очи към дърветата покрай пътеката. — И Трън за сестра, ако щеш.
Усмивката на Кол не закъсня:
— Съмнителна благословия е тя.
— Няма благословия, която да не е. Може и да е чепата, но съм убеден, че ще се бие до смърт за кой да е от нас.
— О, обича тя да се бие.
— Определено обича.
Бранд се заслуша в скърцането на колелата, тропането на товара и виковете на екипажа.
— И ти си ми брат, значи? — попита в един момент Кол.
— Предполагам. Ако ме искаш.
— Хм, може и по-зле да е. — Той сви рамене, все едно нямаше значение. Но Бранд остана с впечатлението, че не беше така.
С един последен напън „Южен вятър“ се плъзна в течението на „Непристъпна“ и екипажът извика въодушевено.
— Успяхме — каза Бранд, невярващ на очите си. — Успяхме ли?
— Ъхъ — Рълф изтри потта от челото си с опакото на ръката. — Един ден ще можете да разказвате на внуците си как сте носили кораб през Прохода. Но сега ни чака още гребане! — Викна той и сложи край на въодушевлението. — Да товарим и оставим няколко мили зад гърба си преди залез-слънце!
— Ставай, безделнико! — Досдувой вдигна Бранд от фургона и го изправи на все още несигурните му крака.
Отец Ярви и предводителят на воларите разговаряха на някакъв непознат език, изведнъж избухнаха в смях и се прегърнаха.
— Какво ти каза? — попита Бранд.
— Пазете се от хората коне — отвърна отец Ярви. — Защото са опасни диваци.
Трън изгледа навъсено воловете, най-после отървали се от тежкия товар:
— Не виждам нищо смешно.
— Аз го питах какво казва на хората коне, когато търгува с тях.
— И?
— Пазете се от хората лодки, защото са опасни диваци.
— Кои са хората лодки? — попита Кол.
— Ние — отвърна Бранд, докато се прехвърляше с мъка през борда на „Южен вятър“. Всяка става и сухожилие изгаряха от болка. Той закуца прегърбен към мястото си под кърмата и се тръшна тежко на сандъка в момента, в който Трън го стовари на палубата.
— Сигурен ли си, че можеш да гребеш?
— От теб нямам проблем да не изоставам — промърмори Бранд, въпреки че самото седене му костваше огромни усилия.
— От мен едва успяваше да не изоставаш като беше здрав.
— Да видим дали ти ще успееш да не изоставаш от мен, остроумна торба кокали такава. — Рълф застана зад Бранд. — Седнал си на мястото ми, момче.
— А аз къде да отида?
Рълф кимна към рулевата платформа:
— Мисля тази вечер ти да управляваш кораба.
— Аз ли? — замига учудено Бранд.
— Заслужи си го. — Рълф го потупа по рамото, докато му помагаше да стане.
Бранд стисна зъби и примижа от болка, докато премяташе ръка през руля и се обърна към носа. Целият екипаж гледаше право в него. Сафрит и Кол при товара. Одда, Досдувой и Фрор от греблата си. Отец Ярви и Скифър от носа, с белите пасторски гълъби и течащата на юг, обляна от светлината на майка Слънце зад гърбовете им „Непристъпна“.
Бранд се ухили до уши:
— Харесва ми гледката оттук.
— Гледай да не свикваш.
Отведнъж и като един, мъжете започнаха да тупкат с длани по греблата и над палубата се понесе същински грохот от ударите на плът върху дърво. Уважение. Към него. Човек, който цял живот бе просто никой.
— Честно да ти кажа, това, което направи, беше голяма работа. — Очите на Трън почти се усмихваха, докато тупкаше по греблото си. — Голяма работа.
Бранд усети да го обзема гордост, каквато не бе изпитвал допреди. Беше изминал дълъг път откакто Хъннан го остави сам на брега пред Торлби. Не беше положил воинска клетва, но въпреки това се сдоби с екипаж. Семейство, от което да е част. Прииска му се Рин да беше тук да го види, представи си лицето ѝ, все едно, че беше на кораба и го гледаше в този момент. Подсмръкна и се престори, че нещо му влезе в окото. Това е усещането да стоиш в светлото, нямаше как да не е.
— Е, стига сте тупали по греблата, мързеливи копелдаци такива! — извика задавено той. — Тегли!
Екипажът се разсмя и започна да гребе. „Южен вятър“ се плъзна плавно по бързото течение на „Непристъпна“ и остави зад себе си воларите и воловете на брега, да чакат друг товар, който да прекарат през Прохода.