— Трън Бату — каза той. — Назована си убиец.
Останала без дъх, Трън успя само да кимне едва.
— Има ли какво да кажеш?
Вероятно сега тя трябваше да изкрещи предизвикателно. Да се изсмее в лицето на Смърт. Казваха, че точно това направил баща ѝ, паднал окървавен в краката на Гром-гил-Горм. Но единственото, което Трън искаше в момента, бе да живее.
— Не исках да го убия — отвърна дрезгаво тя. — Мастър Хъннан изпрати трима наведнъж срещу мен. Не беше убийство!
— Това променя напълно нещата за Едуал.
Така беше, знаеше го. Трън запреглъща сълзите, срамуваше се, но не можеше да спре. Как само ѝ се искаше в този момент никога да не бе стъпвала в тренировъчния квадрат. Да се бе научила да се усмихва порядъчно, да брои монети, точно както искаше майка ѝ. Но с искане не става.
— Моля те, отец Ярви, дай ми шанс. — Тя се вгледа в равнодушните му, хладни, сиво-сини очи. — Ще приема всяко наказание. Ще изкупя вината си както прецениш. Кълна се!
Той повдигна учудено една светлоруса вежда:
— Внимавай какви клетви даваш, Трън. Клетвата оковава като верига. Някога се заклех да отмъстя на убийците на баща ми и тази верига още тегне на раменете ми. И твоята клетва ще тежи.
— Повече от камъните, с които ще ме пребият? — Тя протегна разтворени длани към него, колкото ѝ позволяваха веригите. — Давам слънчева и лунна клетва. Ще ти служа както намериш за добре.
Пасторът сведе поглед към протегнатите ѝ мръсни ръце. Вдигна го отново към обляното ѝ в сълзи лице. Килна леко глава на една страна, като търговец оглеждащ стока. Накрая въздъхна тежко и унило:
— Е, какво пък, така да бъде.
Настъпи мълчание, през което Трън трескаво запрехвърля наум чутото.
— Значи няма да ме пребиеш с камъни?
Пасторът размаха сакатата си ръка и показалецът ѝ се лашна напред-назад.
— Имам проблем с хвърлянето на големите.
Последва ново мълчание, достатъчно дълго, че съмнението да се прокрадне сред първоначалното облекчение.
— Тогава… каква е присъдата ти?
— Ще измисля нещо. Освободи я.
Тъмничарката изсумтя възмутено, сякаш отварянето на килията ѝ нанасяше кръвна обида, но се подчини. Трън разтри зачервената от оковата си китка и не можа да повярва колко лека усещаше ръката си без нея. Толкова лека, че се замисли дали не сънува. Затвори очи, после изпъшка, когато тъмничарката запрати ботушите ѝ към нея и те я удариха в корема. Не беше сън значи.
Не можа да спре да се усмихва, докато ги обуваше.
— Носът ти изглежда счупен — каза отец Ярви.
— Не му е за пръв път. — Ако се отървеше само със счупен нос, щеше да е късметлийка.
— Дай да погледна.
Пасторът е преди всичко лечител, затова Трън дори не трепна, когато той приближи и сбърчил чело, заопипва леко костите на носа ѝ.
— Ау — промърмори тя.
— О, съжалявам, заболя ли те?
— Съвсем малк…
Той натика пръст в едната ноздра, а палецът му натисна силно гърбицата на носа и Трън се свлече на колене. Дъхът ѝ секна, нещо изпука, изпепеляващата болка преряза лицето ѝ и сълзите бликнаха с пълна сила.
— Готово — каза отец Ярви и избърса пръста си в ризата ѝ.
— Богове! — изскимтя Трън, стиснала в шепи лице.
— Понякога малко болка сега спестява много болка после. — Пасторът вече вървеше към вратата и Трън хукна след него. Все още не можеше да повярва, че това не е просто шега.
— Благодаря ти за нежните грижи — промърмори тя, докато минаваше покрай тъмничарката.
Жената я изгледа навъсено:
— Надявам се повече да не са ти нужни.
— Аз също, нищо лично. — Трън последва отец Ярви по тъмния коридор, после нагоре по стълбите и накрая замижа, когато светлината я блъсна в очите.
Може и да имаше само една здрава ръка, но краката му работеха отлично — пасторът наложи убийствено темпо, докато крачеше през двора на Крепостта. Вятърът шепнеше в листата на вековния кедър.
— Трябва да кажа на майка ми… — поде Трън, докато подтичваше след него, за да не изостава.
— Аз вече го направих. Казах ѝ, че си невинна за убийството, но си дала клетва да ми служиш от тук насетне.
— Но… откъде знаеше, че аз ще…
— Работа на пастора е да знае какво мислят и правят хората. Не си чак такава неразгадаема загадка, Трън Бату.
Минаха под Пищящата порта и тръгнаха през града към майка Море, надолу по огромната скала, върху която стоеше Крепостта. Заслизаха по стъпала, през стръмните, тесните и пълни с народ улички между скупчените нагъсто къщи.
— Не ме водиш към някой от корабите на крал Удил, а? — Глупав въпрос, знаеше го, но сега, след като бе излязла от сянката на Смърт, и мъничкото светлина в края на тунела стигаше да огрее съсипаните ѝ мечти.