Скара се намуси, но въпреки това се изправи леко, доближавайки скованата, схващаща врата и напълно неестествена поза, която срещаше одобрението на пастора на Тровенланд. „Една принцеса седи така, все едно има опрян на шията нож“, все казваше тя, „Титлата не означава удобство“.
— Аз съм човек, привикнал да живее свободно, недолюбвам баба Вексен, нито нейния Единствен бог, ни данъците ѝ, ни законите ѝ. — Синия Дженър се почеса по изкривената челюст. — Но когато майка Море забърка буря, капитанът на кораба спасява каквото може. Свободата не е от полза на мъртвия. А от гордост и живите имат малко полза.
— Мъдри думи. — Майка Кайър размаха пръст на Скара. — Победеният днес, може да победи утре. Мъртвият е победен завинаги.
— Мъдрост и малодушие са понякога трудни за различаване — сопна се Скара.
Пасторът стисна зъби:
— Кълна се, научила съм те на достатъчно обноски, за да знаеш кога обиждаш гост. — Благородството се познава не по това колко уважение показваш на най-високопоставения, а по това, което показваш на най-низшия. Думите са оръжия. С тях трябва да се борави много внимателно.
— Смелост и дълголетие рядко вървят ръка за ръка — каза кралят и пресуши поредната чаша.
— Кралят и ейлът още по-малко — отвърна Скара.
— Не ми остана друго, освен този ейл, внучке. Воините ми ме изоставиха. Съюзниците ми ме забравиха. Дадоха клетви, корави като камък под топлите лъчи на майка Слънце клетви, но когато се струпаха облаци, станаха на прах.
Това беше самата истина. Ден подир ден Скара гледа към доковете, тръпнеше от нетърпение да види колко кораби ще пристигнат с Железния крал Удил от Гетланд, колко воини ще доведе със себе си славният Гром-гил-Горм. Ден подир ден. Дърветата се разлистиха, хвърлиха шарени сенки, после листата им пожълтяха и накрая окапаха. Но те така и не пристигнаха.
— Верността е присъща на кучетата, но е рядкост сред хората — отбеляза майка Кайър. — План, който се уповава на вярност, е по-лош от никакъв план.
— Какво тогава? — попита Скара. — План, уповаващ се на малодушие?
Колко стар ѝ се видя дядо ѝ, когато извърна към нея уморени очи и я лъхна с алкохолен дъх. Стар и сломен.
— Ти си смела, Скара. По-смела си от мен. Няма съмнение, че в жилите ти тече кръвта на Бейл.
— И в твоите също, кралю мой! Винаги си ми казвал, че само половината война се води с мечове. А другата ето тук. — Скара притисна показалец в слепоочието си, така силно, че я заболя.
— Умна си, Скара. По-умна от мен. Боговете са ми свидетели, само да поискаш и можеш с приказки да свалиш птиците от небето. Ти води тази половина тогава. Покажи този остър ум и обърни армията на Върховния крал, избави земята и народа ни от меча на Яркия Йълинг. Така ще ме спасиш от унижението, че приех условията на баба Вексен.
Скара сведе пламнало лице към застлания със слама под:
— Де да можех.
Но тя беше просто момиче, седемнайсетгодишно момиче. Със или без кръвта на Бейл в жилите ѝ, в главата ѝ нямаше геройство, нито отговори.
— Съжалявам, дядо.
— Аз също, дете мое. — Крал Фин се свлече на стола и повика с ръка роба да напълни отново чашата му. — Аз също.
— Скара.
Гласът я изтръгна от тревожния сън. Светлината на свещта придаваше призрачен вид на бледото лице на майка Кайър.
— Скара, ставай.
Тя избута кожената завивка с омаломощени от съня ръце. Странни шумове долитаха отвън. Викове и смях.
Скара разтърка очи:
— Какво има?
— Тръгваш със Синия Дженър.
Сега тя видя тъмната, чорлава фигура на търговеца, стоеше на прага на спалнята ѝ, навел сконфузено очи към пода.
— Какво?
Майка Кайър я дръпна за ръката:
— Тръгвай веднага.
Скара беше готова да спори. Както винаги. Но тогава видя изражението на лицето на пастора и то я накара да се подчини безпрекословно. Никога досега не беше виждала майка Кайър изплашена.
А и вече не звучеше като смях шумът, долитащ отвън. Плач по-скоро. Нечовешки гласове.
— Какво става? — простена дрезгаво Скара.
— Допуснах ужасна грешка. — Очите на майка Кайър се стрелнаха към вратата, после обратно към нея. — Доверих се на баба Вексен. — Тя усука и свали от ръката на Скара златната ѝ гривна. Същата, която Бейл Строителят някога беше носил в битки, чийто рубин лъщеше като прясна рана на светлината на свещта. — Това е за теб. — Тя я подаде на Синия Дженър. — Ако се закълнеш да я отведеш жива и здрава до Торлби.
Очите на разбойника проблеснаха алчно, докато я взимаше: