Кир Буличов
Половин живот
1.
Малко над Калязин, където Волга извива в широка и стръмна дъга, подкрепяна от високия ляв бряг, има голям, обрасъл с борове остров. От три страни го заобикаля Волга, а от четвъртата — правият ръкав, образувал се след построяването на стената в Углич, при което и нивото на водата се покачи. Оттатък острова и ръкава отново започва борова гора. Откъм реката тя изглежда тъмна, гъста и безкрайна. В действителност не е чак толкова голяма и дори не е гъста. Пресичат я пътища и пътечки, прокарани в пясъка и затуй винаги сухи, дори след дъждове.
Един от тези пътища се виеше точно край гората, край ръжените ниви и стигаше до водата, срещу острова. През лятото, в неделите, ако времето беше хубаво, по него към ръкава идваше автобус с екскурзианти. Те ловяха риба и правеха слънчеви бани. Често до брега край пътя спираха моторници и яхти и тогава откъм водата се виждаха сребристи и оранжеви палатки. Още повече екскурзианти слизаха на острова. Смятаха, че там ще могат да се усамотят и затова старателно търсеха местенце между по-рано разпънатите палатки; щом слезеха, събираха забравените консервени кутии и всякакви боклуци, ругаеха предшествениците си за безпорядъка, убедени, че лошото отношение към природата е варварство, което не им пречеше, заминавайки, да оставят на брега празни буркани, шишета и хартийки. Вечерта екскурзиантите палеха огньове и пиеха чай, но за разлика от туристите-пешаци, които можеха да пренесат в раниците си ограничено количество провизии, не пееха песни и не вдигаха шум — обикновено те пристигаха тук семейно, с деца, кучета, всякакви продукти и примус.
Едноръкият горски с мрачно, сънливо лице, който идваше да се къпе край горския път, беше свикнал да не се сърди на екскурзиантите и не се боеше, че ще подпалят гората. Знаеше, че неговите туристи са хора положителни, солидни и винаги заливат или стъпкват огньовете.
Едноръкият горски смъкваше униформената си куртка с дъбови листа на петлиците, разкопчаваше панталона, сръчно събуваше обувките си и предпазливо влизаше във водата, като опипваше с крак дъното, за да не настъпи някое парче от бутилка или остър камък. Щом водата му стигнеше до кръста, спираше, въздъхваше дълбоко и се гмуркаше. Плуваше настрана, загребвайки с единствената си ръка. Надежда и Оленка обикновено оставаха на брега. Надежда миеше съдовете, защото в дома на горския, на другия край на пътя, нямаше кладенец, а ако свършеше, преди той да се е изкъпал, сядаше на камъка и го чакаше, загледана във водата и във веригата огньове на другия бряг на ръкава, които кой знае защо й напомняха нощна градска улица и събуждаха в нея желание да замине за Ленинград или Москва. Когато Надежда видеше, че горският си идва, влизаше във водата до коляно, подаваше му празните кофи, той се връщаше на дълбокото, където водата е по-чиста, и ги пълнеше.
Ако наблизо имаше екскурзианти, горският намяташе куртката на голото си тяло и отиваше при огъня. Стараеше се да не плаши хората, говореше с тях меко, учтиво и гледаше наляво, за да не се забелязва белегът на бузата му.
На връщане се спираше, събираше хартийки и всякакви боклуци и ги носеше в ямата, която всяка пролет изкопаваше и която никой освен него не използуваше.
Ако бързаше или времето беше лошо и бреговете бяха пусти, едноръкият горски не се бавеше край водата. Пълнеше кофите и бързаше да се прибере. Надежда идваше само в събота, а Оленка беше още малка и се страхуваше да остава вечер сама.
Той вървеше по пружиниращия равен път, прокаран между розовите, потъмняващи към земята стволове на боровете, в подножието на които изпод слоя сиви борови иглици се измушваха боровинкови храстчета и гъби.
Горският не ядеше, не обичаше и не береше гъби. Береше ги Оленка и за да й доставя удоволствие, той се научи да ги маринова и суши на тавана. А после ги подаряваха на Надежда. Когато идваше.
Оленка беше племенница на горския. Дъщеря на загиналия преди три години негов брат, който беше шофьор. И двамата — лесничеят Тимофей Фьодорович и брат му Николай — бяха от тия места. Тимофей се върна от фронта без ръка и се хвана на работа в гората, а Николай беше по-млад и не ходи на война. Тимофей остана ерген, а Николай в четиридесет и осма се ожени за Надежда, роди му се дъщеря, живееха си мирно и тихо, но стана катастрофа и Николай умря в болницата. Преди смъртта на Николай горският се виждаше рядко с брат си и семейството му, но година след смъртта му, през лятото се случи в града, мина да види Надежда и я покани да му погостува с дъщерята. Знаеше, че Надежда е зле с парите и няма други роднини — беше медицинска сестра. Та тъй, покани я да дойде при него, да доведе и момиченцето.