… Изведнъж станах неспокойна. Сигурно защото сега не съм сама. Имам чувството, че скоро ще станат промени. Виж, само не знам за добро ли. А по-зле не би могло и да стане. Нощеска сънувах Оленка и насън се чудех защо не расте, защо тича такава мъничка. Че нали вече й е време да порасне. А тя само се смееше. Като се събудих, много се разтревожих. Дали това не значи, че Оленка вече не е на този свят? Преди никога не вярвах на предчувствията. Даже на фронта. Бях се нагледала на лъжливи предчувствия. А виж сега цял ден не можех място да си намеря. Сетне си помислих още нещо: откъде взех, та реших, че правилно броя дните? Нали драсвам, когато ставам сутрин? Ами ако не е сутрин? Може сега да спя по-често. Или пък по-рядко. Можеш ли разбра? Тук винаги е еднакво. И аз си рекох, че може да са минали не четири години, а само две. Или една. А може би, напротив — пет, шест или седем? На колко ли годинки е сега Оля? А аз? Може би вече съм баба? Тъй се развълнувах, че хукнах при огледалата. То се знае, това не са огледала. Те са леко изпъкнали, кръгли и приличат на телевизионни екрани. Понякога по тях пробягват зелени и сини зигзаги. Нямам други огледала. Дълго се вглеждах в екраните. Дори глупчовците, дето дежурят там, взеха да ми сигнализират — какво ми трябва? Само ги отпъдих. Минаха ония времена, когато ги наричах палачи, мъчители, фашисти. Сега не се страхувам от тях. Страх ме е само от Машината. От началника. Дълго се разглеждах в огледалото, местех се от едно на друго, търсех по-светло. И нищо не можах да реша. Сякаш съм си същата — и носът си е същият, очите са хлътнали, а лицето изглежда по-синьо. Но това трябва да е от огледалото. Под очите ми наистина има торбички. И аз се върнах в стаята.“
— Това е страшно интересно — каза Даг. — Ти как мислиш, Павлиш?
— Какво?
— За този проблем. Ако се изолира човек за няколко години, така че да не знае хода на времето извън помещението. Ще се промени ли биологичният цикъл?
— Сега не мисля за това — каза Павлиш.
„Неочаквано се сетих за котенцето. Съвсем бях забравила. А сега си спомних. Отнякъде донесоха котенце. От Земята, разбира се. То пищеше и мяукаше. Беше в началото. Пищеше в съседното килерче и глупчовците току тичаха там, хич не можеха да се досетят, че му трябва мляко. Тогава бях съвсем плаха и те ме заведоха при него, мислеха, че ще му помогна. Но нали не можех да им обясня какво е това мляко. А очевидно в изкуствената им храна нещо не достигаше. Три дни се разправях с котенцето. Разреждах кашата с вода, покрай тази грижа забравях даже мъката си. Но котето умря. Явно човекът е къде по-издръжлив от животното, макар да разправят, че котката има девет живота. На, аз живея. Изглежда, и котето е в музея им. Сега бих намерила с какво да го храня. Знам как да влизам в лабораторията им. Пък и глупчовците се отнасят към мен по-иначе. Свикнаха. А драконът е съвсем зле. Личи си, че скоро ще умре. Вчера дълго седях при него, отново промих раните му. А той страшно изнемощя. Направих едно откритие. Оказва се, че драконът по някакъв начин може да влияе на мислите ми. Не че го разбирам, но когато го боли, аз го усещам. Знам, че се радва да ме види. Сега съжалявам, че по-рано не му обръщах внимание — страхувах се. Нали може да е като мен. Също пленник. Само че още по-нещастен. През всичките тия години него са го държали в клетка. Може този дракон да е сестра в болница на някоя много далечна планета. Може тая драконка също като мен да е отишла да навести дъщеря си. А е попаднала в нашата зоологическа градина. И е преживяла в нея много години, при това в клетка. Все се е мъчила да втълпи на глупчовците, че не е по-глупава от тях. Тъй и ще си умре, без да им е втълпила. Аз, значи, отначало се засмях, а после заплаках. Ето, седя и рева, а пък ми е време да вървя, чакат ме.
И все пак, като мисля за дракона, виждам, че моята съдба е по-добра. Аз поне имам някаква свобода. И я имах още от самото начало. Откак умря котето. Много мислих защо стана така, че всички други пленници — колкото са тук (зад преградите на останалите етажи въздухът е друг — там не мога мина и там вероятно също има пленници) — са затворени. Само аз доста свободно се разхождам по етажите. Кой знае защо са решили, че не съм опасна. Може би стопаните им приличат на мен. Довериха ми котенцето. Пуснаха ме в зеленчуковата градина и ми показаха къде са семената. Мога да ходя в лабораторията. Даже глупчовците ме слушат. Онзи, който ще чете тези листове, навярно ще се почуди що ли за глупчовци са! Така наричам железните костенурки. Щом разбрах, че са машинки, че най-прости работи не разбират, и взех да им викам глупчовци. За себе си. Но все едно, ако се замислиш, моят живот не е кой знае колко по-добър от на ония, дето са в клетките. И в камерите. Просто моят затвор е по-широк от техните. Това е всичко. Опитвах чрез глупчовците да обясня на Машината, началника, че това си е чисто престъпление — да хванеш жив човек и да го държиш така. Исках да им обясня, че по-добре да се свържат с нас, със Земята. Но после се убедих, че тук няма никой друг освен машините. А на тях им е заповядано — летете из вселената, събирайте каквото ви попадне по пътя, после ще доложите. Само че много дълъг е тоя обратен път. Още се надявам, че ще доживея, а доживея ли, ще се срещна с тях и всичко ще им наприказвам. А пък може те да не знаят, че другаде, освен на тяхната планета, има разумни хора?“