Когато Павлиш свърши това листче, Даг каза:
— Общо взето, тя е разсъждавала доста логично.
— Разбира се, това е бил изследователски автомат — отговори Павлиш. — Но тук има една загадка. И Надежда я е схванала.
— Загадка ли? — попита Сато.
— Струва ми се странно — каза Павлиш, — че такъв грамаден кораб, изпратен на далечно разузнаване, няма никаква връзка с базата, с планетата. Изглежда е летял много години. А през това време информацията остарява.
— Не съм съгласен — каза Даг. — Представи си, че има няколко такива кораба. Всекиму е отделен сектор от Галактиката. И нека си летят много години. Няма значение. Нали органичен живот ще открият, дай боже, на една планета от хиляди. Е, ще докарат информацията. Какво са сто години за цивилизация, която може да изпраща разузнавачи? Пък после, в свободното си време, ще разгледат трофеите и ще решат къде да пратят експедиция.
— И те ловят, всичко, което им попадне? — попита Сато, без да скрива неприязънта си към стопаните на кораба.
— А какви критерии могат да имат автоматите, та да определят разумно същество ли им е попаднало?
— Е, Надежда например е била облечена. Видели са нашите градове.
— Неубедително — каза Павлиш. — Къде е гаранцията, че в света хикс разумните същества не ходят голи и не обличат с рокли домашните си животни.
— И шансовете да хванат тъкмо разумно същество са толкова малки — добави Даг, — че те вероятно просто ги пренебрегват. Във всеки случай те се стремят да запазят живи всичките си трофеи.
— Празни приказки — обобщи Павлиш, като взимаше следващия лист. — За сега нищо не знаем за тези, които са изпратили кораба. Не знаем и какво са мислили тогава. В известната ни част от Галактиката няма нищо подобно. Значи са отдалече. Знаем само, че са били при нас, но по някаква причина не са се върнали у дома.
— Може и да е за добро — каза Даг.
Другите премълчаха.
„Някога по-късно, като имам време, ще напиша за първите си години в затвора. Сега вече много неща ми се струват мъгляви, далечни — и моят ужас, и отчаянието, и как търсех изход оттук, мислех дори да се вмъкна в центъра и да изпотроша всичките им машини. Нека да катастрофираме. Така мислех по времето, когато се страхувах, че пак ще долетят при нас на Земята и ще извършат нещо лошо. Но аз разбрах, че не бих могла да се справя с техния кораб. Сигурно тук сто инженери няма да разберат кое за какво е. А сега е време да се върна към тези събития, които станаха вече не много отдавна, преди месеци, седмици, вече след като намерих хартията и почнах да пиша дневник. Новите пленници, които хванаха последния път, се случиха на моя етаж, вероятно защото дишаме еднакъв въздух. В началото ги държаха под карантина на друг етаж, а после ги сложиха в камера, близо до моите владения. Надви ме надеждата, че току-виж те също са хора или поне нещо подобно. Ала щом ги видях — надникнах скришом, когато глупчовците им носеха храна в камерата, разбрах, че отново разочарованието ми е пълно. Веднъж в Ярославл продаваха трепанги3. Тогава си помислих: ама че гадост, как я ядат хората? Другите купувачи в магазина реагираха по същия начин. Новите животни се оказаха подобни на онези трепанги. Бяха две в камерата, на ръст колкото куче, хлъзгави и отвратителни. Разстроих се и се прибрах. Даже не записах нищичко в дневника за тях. На другия ден разправих всичко на моята драконка, но тя, то се знае, нищо не разбра. Ако не бях чакала нещо, по-леко бих понесла такова разочарование. Трепангите не ги пускаха от камерата. Скоро след това разбрах, че са петима — двама в камерата и трима в клетка, зад желязната врата. Храната им също видях наскоро, защото глупчовците постесниха моята градина, развъждаха в дървена съдина някаква плесен, тя е като жива, люлее се и вони неприятно. Тая плесен мъкнеха на трепангите.