… Нещо пак й прилоша на драконката. Аз чак опити подхванах в лабораторията. Да беше ме видял Иван Акимович от нашата болница. Често ме съветваше да отида да се уча. Казваше, че от мене би станал лекар, защото интуицията ми е развита. Но животът ме завъртя, останах си невежа. За което сега страшно съжалявам. Наистина неведнъж ми се беше налагало да замествам лаборантката, та знаех да правя анализи и да асистирам при операции: малката болница е добра школа, бих посъветвала всички млади медици да минат през нея. Но мигар тук моите знания можеха да послужат?“
— Защо мълчиш? — попита Даг. — Прескачаш ли?
— Сам ще си прочетеш всичко. Искам да се добера до същността — отвърна Павлиш.
"Макар че изпитвах отвращение към трепангите, разбирах, че отвращението ми е несправедливо. Нищо лошо не бяха ми сторили. Още повече че вече бях свикнала да живея сред такива уроди и чудесии, дето и насън не можеш видя. Ако преброя дните си тук — такава еднаква и безкрайна верига ще се получи, че тръпки да те побият. Ако пък се замисля, излиза, че всеки ден научавам по нещо, гледам, мисля. Какво издръжливо същество е човекът само! Нали и аз изглеждам някому страшен урод. Може би дори на моята драконка.
Вероятно тия трепанги могат да мислят. Това ми дойде на ум, когато забелязах, че като мина край клетките им, те започват да ме наблюдават и се размърдват. Веднъж идвах от градината с връзка репички — хилави, дребни, но все пак витамини. Един трепанг се мотаеше до самата решетка. Стори ми се, че се мъчи да счупи катинара. Какво пък, рекох си, нали и аз замислях същото в първите дни, когато бях под ключ, и после, когато ме затваряха, защото приближаваха до други планети. Помислих го и даже се спрях. Ами какво излиза тогава? Правят като мен. Значи мислят? А той, щом ме видя, засъска и отпълзя навътре. Но не успя, защото един глупчо беше наблизо (хич не го бях видяла, свикнах да не ги забелязвам) и удари трепанга с ток. Това им е наказанието, Трепангът се сви. Изхоках глупчото и се канех да отмина, ала и аз си изпатих. Че и така силно ме удари токът, та дори паднах и разпилях репичките. Явно е искал да ми покаже, че нямам работа с тия. Вдигнах се някак — в последно време ме наболяват ставите — и се прибрах. Колко време вече съм тук, а не мога да свикна, че за тях съм все едно опитно зайче. Когато си поискат, могат да ме убият и право в музея, в буркана. И никой нищо няма да им стори. Стиснах зъби и отминах.
… После се оказа, че този удар с ток даже ми е помогнал. Трепангите отначало мислели, че съм един от господарите им. Дори ме взели за най-главната. И ако не беше наказанието, щяха да ме смятат за враг. А тъй след три дни минавам покрай тях — отивах пак да лекувам драконката, — гледам един трепанг се върти около решетката и съска. Ей тъй, тихичко съска. Огледах се — няма глупчовци. „Какво — питам го, — не ти е леко, а, миличък?“ Вече бях свикнала и с трепангите и не ми изглеждаха такива уроди като в началото. А той — съска ли, съска и поскърцва. И тогава схванах, че ми говори. Рекох му: „Не разбирам“ — и се канех да се усмихна, но реших, че не си струва — току-виж моята усмивка му се стори по-страшна и от озъбената паст на вълка. А той пак съска. Викам му:
„Е, защо се мъчиш? Нямам речник. Стига да не си отровен, непременно ще се разберем някак.“ Млъкна. Слуша. Тогава в коридора се показа голям глупчо, с ръце като на скакалец. Чистач. Макар и да знаех, че тия не удрят с ток, побързах да се махна — не исках да ме виждат пред клетката. Но като се връщах, пак се спрях, поприказвах. Все пак има пред кого да си излееш душата. После ми дойде на ум — може да им е по-удобно да се разбираме писмено? Написах на едно листче, че се казвам Надежда, занесох го и като му го показвах, повтарях гласно написаното. Ала се боя, че не ме разбра. А след още един ден стана сблъскване между един трепанг и глупчовците. Мисля, че е успял да отвори ключалката и са го хванали в коридора. Попаднал е на чистачите и те здравата са го премачкали, докато са викали другите глупчовци, а той се съпротивлявал. Бях в коридора, когато чух шума, изтичах натам, но закъснях. Вече го бяха тикнали в отделна камера, слагаха му нов катинар. Гледам — другите трепанги се вълнуват, безпокоят се в клетките. Опитах се да се промъкна в камерата при трепанга, дето го отделиха. Ала глупчовците не ме пуснаха, Не удрят с ток, но и не пускат. Тогава реших да ги надвия с инат. Застанах до вратата и стоя. Дочаках да отворят вратата и успях да надникна вътре. Трепангът лежи на пода, целият в рани. Тогава отидох в лабораторията, приготвих медицинската си чанта — нали не ми е за пръв път тук да изпълнявам ролята на бърза помощ, — и право в камерата. Когато глупчото поиска, да ме спре, показах му какво нося в чантата. Той замря. Вече знаех — така правят, когато се съветват, с Машината. Чакам. Мина минута. Изведнъж глупчото се търколи встрани — върви, значи. Три часа прекарах около трепанга. Гонех глупчовците, сякаш ми бяха санитарки. И вода ми донесоха, и постелка за него, ала в едно не успях — да ги убедя да ми доведат. още един трепанг. Та нали своите по-добре знаят какво му е нужно. И най-странното — в момента, когато глупчовците ги нямаше, той отново засъска и в неговото съскане различих думите: „Защо се стараеш?“ Разбрах, че е запомнил как приказвах с него и се мъчи да ми подражава. Тогава, за пръв път от много месеци, истински се зарадвах. Та той не само подражаваше, ами го правеше съзнателно.