… Чудех се колко бързо запомнят думите ми, макар че им беше трудно да ги произнасят — устата им е като тръбичка, без зъби — много се стараеха. Аз през тия дни и седмици живеех като в сън. В хубав сън. Забелязах у себе си неочаквани промени. Оказа се, че на света няма по-приятни същества от трепангите. Схванах че са хубави, научих се да ги различавам, но да си кажа правичката, нищичко не разбирах от тяхното съскане и потракване. Че и сега не разбирам. Аз ги учех винаги щом имаше възможност — минавам, край тях, казвам думата, разни предмети пренасям край клетката, показвам им ги и, те веднага разбират. Научиха как се казвам и щом ме зърнат (ако наоколо няма глупчовци), веднага съскат: „Нашешда, Нашешда!“ Като малки деца! Разбрах в градината какво обичат. И се мъчех да ги поохраня. Макар че храната им е вонлива — тъй и не свикнах с тая миризма. Глупчовците имаха строга заповед от Машината по отношение на трепангите — да не ги оставят на свобода, да ги пазят и да не им се доверяват. Затова не можех да се виждам с тях открито. Иначе и мене щяха да заподозрат. И друго ми е чудно — колко време прекарах тук и не бях опасна за глупчовците. Бях сама. А заедно с трепангите станахме сила. И аз го почувствувах. И те ми го казваха, когато научиха руски. Ето че дойде денят, когато приближих до клетката им и чух:
— Надежда, трябва да си вървим оттук.
— Че къде ще идеш оттука? — отвърнах аз. — Корабът лети в неизвестна посока. Нямаме и представа къде сме сега. Та мигар ще можем да управляваме кораба?
Тогава трепангът Бал ми отговори:
— Ще можем да управляваме кораба. Не сега. След като научим повече. И ти ни трябваш.
— Дали ще мога? — отвръщам.
Тогава двамата зацвърчаха, засъскаха към мен, увещаваха ме. А аз само се усмихнах. Не можех да им кажа, че съм щастлива. Все едно — ще се измъкнем ли оттук или не. Аз и трепангите — какъв съюз! Де да можеше Оля да види отнякъде старата си майка как крачи по синия коридор покрай заключените врати и клетки и пее ли, пее: „За нас прегради няма ни по море, ни по суша!“
— С една дума, намерила е съмишленици — отговори кратко Павлиш, когато Даг ядосано настояваше да чете на глас. — Разберете най-сетне, на ум прехвърлям тези листчета десет пъти по-бързо.
— Ами че… — започна Даг, но Павлиш вече четеше следващото.
„Няколко дни не писах. Нямах време. Това не значи, че съм била заета повече от друг път — просто мислите ми бяха ангажирани. Даже се подстригах по-късо, дълго стоях пред тъмните огледала, кълцайки косата си със скалпела. Виж, за ютия бих дала половината си живот. Макар че тук никой не ме вижда, никой не знае що е гладене, какво е това дрехи. А пък колко време изпотроших, за да измисля от какво да шия и с какво. Много по-зле от Робинзон на необитаемия остров. Ала ето, стоях пред тъмното огледало и мислех, че никога не съм била по модите. Но сега, ако се появя на Земята, има да се чудят всички — що за изкопаемо? Сега по моите пресмятания на Земята е шестдесета година. Какво ли носят там жените? Макар че зависи къде. В Москва сигурно е пълно с модаджийки. А Калязин е малък град. Ето че се отвлякох. Мисля за парцали. Смешно, нали? А пък Бал, моят най-любим трепанг, за да научи по-добре езика ми, се жертвува. Страшно се поряза с нещо. И глупчовците ме извикаха на помощ.
Те вече са ме признали за «бърза помощ». Хоках Бал, направих го на бъзе и коприва, а не прецених, че е паметлив. Ето че сега знае всичките ми ругатни. Е, разбира се, не са някакви страшни — тиквеник, глупчо, гламав — такива. Щом имам свобода да се движа из нашия затвор, дадени ми са две задачи — първо, да държа връзка между камерите, в които са затворени трепанги. Второ, да проникна зад фронтовата линия и да разузная кое къде се намира. Ето че си спомних войната.“
Следващото листче беше късичко, надраскано набързо, как да е.