И последното листче. Откри го в купчинката неизписани листове, които Надежда бе приготвила, изрязала, но не бе успяла да използува.
„Уважаеми Тимофей Фьодорович!
Приемете моя дълбок поклон и благодарност за всичко, което направихте за мен и моята дъщеря Олга. Как живеете, не ви ли е мъчно, спомняте ли си понякога за мен? Как сте със здравето? Понякога ми е много тъжно без вас и не мислете, че ме е спирало това, че сте инвалид…“
Следваха два реда, напълно задраскани. И нарисуван бор. Или ела. Лошо нарисувана, неумело.
5.
Минаха няколко дни. Павлиш спеше и ядеше под своя купол и тръгваше по дългите коридори на кораба като на работа. Рядко се свързваше и премълчаваше, когато Даг мърмореше, защото неговите приятели възприемаха Надежда като сензация, като удивителен парадокс — за тях тя си оставаше казус, откритие, явление (могат да се измислят много думи, които само приблизително ще разкрият цялата сложност на преживяванията им, сред които липсваше само едно — отъждествяване).
Павлиш беше през цялото време с Надежда, вървеше по следите й, виждаше този кораб — неговите коридори, складове, кюшенца — точно така, както ги е виждала Надежда, напълно се вживя в атмосферата на трагичния затвор, който вероятно не е бил предназначен за това, но е внесъл в живота на медицинската сестра от калязинската болница страшната обреченост, която тя е осъзнала, ала дълбоко в душата си не се е примирила с нея.
Сега, след като знаеше всяка дума от записките на Надежда и бе разшифровал последователността на придвижването й по кораба, след като беше си изяснил значението на нейните маршрути и занимания, стъпил и на места, където Надежда не би могла да стигне и дори не е подозирала за съществуването им, Павлиш вече можеше да знае какво е станало после, именно да знае, а не да се досеща.
Парчетата проводници, прекатуреният робот-глупчо, тъмното петно на белезникавата стена, странният разгром в пулта за управление, следите в участъка на корабния Мозък — всичко това се наместваше в картината на последните събития, участник в които е била Надежда. И Павлиш дори не търсеше следите, а знаеше, че може да ги намери точно там и там. А ако не ги намереше, продължаваше нататък, докато неговото убеждение не се подкрепяше от нови доказателства.
… Надежда бързаше да довърши последното листче. Сега съжаляваше, че толкова малко писа в последните седмици. Никога не е обичала да пише. Даже сестрите й я укоряваха, че никак не им пише писма. И едва сега изведнъж си представи, че ако отлети с трепангите, може да стане така, че корабът да попадне в ръцете на разумни същества и дори на такива, които ще предадат записките й на Земята. И те ще я кълнат и проклинат, че не е описала живота си подробно, ден след ден, че не е описала трепангите — поне сега ги познава като свои роднини, нито другите, с които бе имала работа на кораба — едни вече отдавна са загинали, други попаднаха в музея, а на третите явно е съдено да загинат, защото трепангите успяха да узнаят — те несравнимо повече от Надежда разбират от всякаква техника, — че корабът толкова време не се е връщал в къщи, защото има повреда в системите му. Ако продължи така, той вечно ше се носи по вселената, малко по малко ще се троши и ще умира като човек.
Последните дни за Надежда минаваха в бързане. Трябваше да прави сума ти неща, чието значение не винаги разбираше, но знаеше, че са важни и необходими за целта, която беше ясна на трепангите. Разбираше, че е безсмислено да ги разпитва. Даже и да искаха, не биха могли да й обяснят. През тия години Надежда свикна, че не може да разбере дори и най-неразумните обитатели на кораба, камо ли трепангите. Та колко време преживяха една до друга с драконката, колко часове прекара Надежда до нея, а тъй и не научи нищо. Или топчетата, дето живееха в голямата стъкленица. Те бяха много, около двайсет. Щом видеха Надежда, топчетата често захващаха да променят цвета си и се пръсваха каго едри мъниста по дъното на стъкленицата, подреждайки се във фигури и кръстове, сякаш й даваха знаци, които тя не можеше да разбере. Надежда разказваше за топчетата на трепангите, но те или забравяха веднага, или не си даваха труд да ги видят. Когато стана ясно, че пътешествието е към края си, Надежда им изплете торба от проводници, за да ги вземе със себе си. Дори знаеше, че им трябва само вода — нищо друго.