Ето и сега, като допише, ще стегне багажлъка си и трябва да тича да отвори трите врати, които трепангите са й нарисували на плана. Те не биха могли да го сторят, защото квадратчетата са твърде високи за тях.
Надежда разбра, че ще вземат онази лодка, с която някога я отвлякоха в плен. С нея ще полетят. Но за да успеят, трябва непременно да се извади от строя главната Машина. Иначе не биха се добрали до лодката, а и тя просто няма да ги пусне от кораба. Надежда беше нужна и за това.
Не спеше вече втора нощ. И не само защото бе възбудена, но и затова, че трепангите изобщо не спяха и не разбираха защо тя трябва непременно да се изключва и да ляга. Щом легнеше, веднага усещаше в мозъка си тласък — трепангите я викаха.
Докато подреждаше листчетата, Надежда изведнъж се разколеба да ги оставя тук. Дали да ги вземе със себе си в лодката? Може би ще им бъде по-добре с нея? Из пътя може какво ли не да се случи. Не, размисли Надежда, нали винаги би могла да разкаже сама. А на кораба няма да остане нищо.
Тласък в главата. Трябва да тича. Изведнъж й се стори, че вече няма да се върне тук. Животът, който се влачеше толкова бавно и монотонно, изведнъж набра страшна скорост и се понесе напред. И точно сега можеше да пресекне…
— Ще се опитаме да обърнем самия кораб към нашата планета — казаха й трепангнте. — Но това е много рисковано. За да стане, трябва да заставим корабния Мозък да ни се подчинява. Ако не сполучим, че се постараем да го извадим от строя. Така че да се възползуваме от спасителната лодка. Ала ще долети ли където трябва, ще можем ли да я управляваме — също не сме уверени. Затова възможно е да ни чака смърт. Длъжни сме да ти го кажем.
— Знам — каза Надежда. — Била съм на фронта.
Но това не говореше нищо на трепангите, които отдавна не познаваха войната.
Трепангите също не губеха времето си напразно. Направиха такива пръчки, че стига само да докоснеш глупчото, и той се изключва. Дадоха пръчка и на Надежда. Тя трябваше да върви отпред и да отваря вратите.
Два трепанга тръгнаха подире й. Други два забързаха, запълзяха, подскачайки нагоре, където също имаше сектор с някакви машини като на параходен капитански мостик, само че без прозорци.
— Три врати — повтаряше трепангът. — Но зад последната врата е възможно да няма въздух. Или ще бъде друг, не като в нашето отделение. Не влизай веднага. Ще почакаме, докато се напълни. Ясно ли е?
Трепангите винаги говореха ясно, много се стараеха Надежда да разбира техните заповеди и молби. Някога Надежда бе ходила зад първата врата. Помнеше, че проходът е широк и по стените висят резервни глупчовци. Като мъртви, Трепангите й казаха, че там глупчовците се зареждат, почиват. Как се е случила там и кога е било — Надежда не помнеше. Ала коридора с мъртвите глупчовци в нишите бе запомнила ясно.
— Тебе няма да те пипнат — каза Дола.
— Не ме успокоявай — отвърна Надежда.
— Само не рискувай, че без теб няма да се измъкнем. Помни това.
— Прекрасно помня. Не се безпокой.
Надежда прекара длан по квадрата на стената и вратата се премести встрани. Миришеше особено — на сладко и в същото време на изгоряло. Всички ниши бяха заети.
— Сега им се налага да се зареждат по-дълго — каза Дола, който пълзеше отзад. — Нали забеляза, че вече са по-малко в нашите сектори.
— Да — отвърна Надежда. — Да не забравим да вземем топчетата.
— Топчета ли?
— Говорила съм ви за тях.
— Внимавай!
Изведнъж един от глупчовците живо изскочи от нишата и тръгна към тях, канеше се да им препречи пътя и може би да ги отпъди назад. Глупчото бързаше да премахне безпорядъка.
— По-бързо — повтаряше Дола. — По-бързо.
Надежда изтича напред и понечи да прескочи глупчото, който се бе хвърлил в краката й.
Но той — как можа да го забрави? — също подскочи и я удари с ток. За щастие — слабо. Изглежда, не беше успял да се зареди. Надежда падна на колене и изпусна пръчката. Удари се лошо и даже изохка. Краката й не бяха вече същите. В техникума играеше волейбол. В „Медик“. Второ място в Ярославл. Само че това беше толкова отдавна.
Дола спря глупчото — той имаше същата пръчка като Надеждината, само че по-къса.
— Какво ти е? — попита той. Гласът на трепанга е съскащ, без никакъв израз, но по усещането в главата си Надежда разбра, че той се вълнува много.
— Нищо — отвърна Надежда и стана, като си заповядваше да не мисли за болката. — Да вървим.